Никога няма да управляваш живота ми: История за майка, снаха и изгубения баланс

— Не можеш да ми забраниш да виждам внука си! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Мария стоеше срещу мен, стиснала устни, очите ѝ бяха студени като зимно утро над Перник.

— Никой не ти забранява нищо, Цветана — отвърна тя тихо, но твърдо. — Просто искам малко пространство. Това е нашият дом, нашето семейство.

Сърцето ми се сви. Домът? Та този апартамент беше на сина ми, на моя Иван! Аз го изплащах с години, докато той учеше във ВТУ. След онази нощ, когато го загубихме на пътя между Велико Търново и Горна Оряховица, всичко се промени. Останах сама с малкия Даниел — тогава още на шест. Обещах си, че ще дам всичко за него. И дадох.

Всяка сутрин ставах рано, правех му мекици и чай от липа, водех го на училище, помагах с уроците. Бях и майка, и баща. Когато порасна и започна работа в София, сърцето ми се изпълни с гордост. Но когато доведе Мария — младата учителка по английски от Плевен — нещо в мен се разклати.

Първо беше дребното: тя не харесваше как подреждам масата, как готвя мусака или как говоря на Даниел с умалителни имена. После започна да настоява да не идвам без предупреждение. „Трябва да уважаваме личното си пространство“, казваше тя. А аз? Аз се чувствах изгонена от собствения си живот.

— Мамо, Мария е права — каза ми веднъж Даниел по телефона. — Трябва да ни дадеш време да изградим нашето семейство.

— А аз? Аз къде съм в това семейство? — попитах го през сълзи.

— Ти винаги ще бъдеш част от него, но не можеш да контролираш всичко…

Контрол? Аз ли? Аз просто исках да помогна! Да не допусна грешките, които допуснах с Иван…

Вечерите ми станаха дълги и самотни. Седях на балкона, гледах към светлините на града и се питах: „Къде сбърках?“ Веднъж дори отидох до църквата „Света Петка“ и запалих свещ за Иван. Помолих се за прошка — за него, за себе си, за Мария.

Една неделя реших да направя любимата баница на Даниел и да им я занеса. Звъннах на вратата им с надежда в сърцето. Отвори Мария.

— Цветана, казахме ти да ни звъниш предварително…

— Донесох баница за Даниел… — прошепнах.

Тя въздъхна тежко.

— Влез…

Влязох в хола им — всичко беше подредено по нейния вкус: светли завеси, книги по рафтовете, снимки от морето. Даниел седеше пред лаптопа си.

— Мамо! — усмихна се той и ме прегърна. За миг усетих топлина, но после Мария се намеси:

— Даниел има работа. Може би друг път ще останеш по-дълго?

Погледнах я — очите ѝ бяха уморени, но решителни. В този момент разбрах: тя не е врагът. Тя просто пази своето място до мъжа си.

Върнах се у дома и цяла вечер плаках. Спомних си как майка ми някога се караше със снаха си — леля Гинка — заради същите неща. „Жените в този дом винаги воюват“, казваше тя. Дали съдбата се повтаряше?

На следващия ден получих съобщение от Мария: „Благодаря за баницата. Беше вкусна.“

Малка стъпка към помирение? Или просто учтивост?

С времето започнах да разбирам: моят страх да не изгубя Даниел ме караше да стискам прекалено силно нишките на живота му. А той вече беше мъж със свой път.

Една вечер седнахме тримата на кафе. Мария каза:

— Цветана, знам колко много значиш за Даниел. Но ако искаме да сме семейство, трябва да се научим да си даваме въздух.

Погледнах ги — млади, влюбени, уплашени от моето присъствие и същевременно благодарни за всичко, което съм направила.

— Ще опитам — казах тихо. — Но не обещавам, че ще ми е лесно.

Те се усмихнаха. За първи път от години усетих надежда.

Сега често си мисля: дали майчината любов може да бъде прекалена? Кога помощта се превръща в контрол? И дали някога ще намеря мира в сърцето си?

А вие как бихте постъпили на мое място?