Нощта, в която изгубих всичко: История за предателство, борба и ново начало

— Не мога повече, Мария. Отивам при майка ми. — Гласът на Георги беше толкова студен, че за миг си помислих, че сънувам. Навън дъждът удряше прозорците като камшици, а в хола лампата хвърляше сенки по стените. Стоях с мокра кърпа в ръка, току-що избърсала сълзите на малкия Петър, който се беше разплакал от гръмотевиците.

— Какво значи това? — прошепнах, сякаш ако не го кажа на глас, няма да е истина.

Георги не ме погледна. Взе якето си от закачалката и без да се обърне, добави:

— Не ме търси. Трябва ми време. Искам да съм сам.

Вратата се затвори с трясък. Останах сама с децата и с усещането, че нещо в мен умира. Дъщеря ми Елица ме гледаше с огромни очи, пълни със страх и неразбиране.

— Мамо, тате ще се върне ли? — попита тя тихо.

Не знаех какво да кажа. Прегърнах ги и ги притиснах до себе си, докато бурята навън бушуваше, а вътре в мен се разразяваше друга буря — на болка, гняв и отчаяние.

Следващите дни бяха като в мъгла. Майка ми идваше всяка сутрин да ми помага с децата. Съседките шушукаха по стълбището: „Георги пак ли е при майка си?“, „Горката Мария, сама с две деца…“

Една вечер, докато слагах Елица да спи, телефонът иззвъня. Беше свекърва ми — Донка.

— Мария, Георги не е добре. Остави го на мира! Ти си виновна, че е така! — думите ѝ бяха като нож в гърдите ми.

— Аз ли? — гласът ми трепереше. — Аз ли съм виновна, че той избяга?

— Ако беше по-добра жена, нямаше да си тръгне! — изсъска тя и затвори.

Седнах на пода и се разплаках беззвучно. Чувствах се предадена не само от Георги, но и от цялото му семейство. Всяка вечер се питах къде сбърках. Дали бях твърде строга? Дали не му обръщах достатъчно внимание? Или просто той никога не ме е обичал истински?

Седмица по-късно Георги дойде да вземе някои от дрехите си. Децата се втурнаха към него.

— Тате! — извика Елица и го прегърна.

Той я погали по главата, но очите му бяха празни.

— Ще ви видя пак скоро — каза сухо и се обърна към мен:

— Ще подам молба за развод.

Светът ми се срина окончателно. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделих десет години от живота си, може да бъде толкова жесток.

Майка ми настояваше да се върнем при нея в Пловдив.

— Тук всичко ти напомня за него. Ела у дома, ще ти помогнем — казваше тя вечер след вечер.

Но аз отказвах. Не исках да бягам. Исках да докажа на себе си и на всички останали, че мога да се справя сама.

Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет. Работата беше тежка, заплатата — малка, но поне имах усещането, че правя нещо полезно. Вечерите прекарвах с децата — учехме уроци, гледахме стари български филми и си разказвахме приказки преди лягане.

Понякога Георги идваше да ги види. Винаги беше дистанциран, сякаш вече не беше част от нашия свят. Разбрах от общи познати, че има друга жена — някаква колежка от работата му в София. Болеше ме ужасно, но вече не плачех пред децата.

Една вечер Елица ме попита:

— Мамо, ти защо никога не се усмихваш вече?

Тогава разбрах, че трябва да променя нещо. За тях. За себе си.

Започнах да излизам повече — водех ги в парка, срещах се с приятелки от университета. Постепенно започнах да усещам как животът ми се връща. Научих се да прощавам — първо на Георги, после на себе си.

Един ден срещнах стара приятелка — Катя. Тя ме покани на курс по рисуване за възрастни.

— Ела с мен! Ще ти хареса! — настоя тя.

Първоначално се колебаех — кой ще гледа децата? Ще имам ли време? Но Катя настоя:

— Мария, заслужаваш малко радост!

Отидох. За първи път от години почувствах истинско удоволствие от нещо различно от грижите за другите. Започнах да рисувам всеки уикенд. Децата ми се радваха на картините ми и дори поискаха да ги учат на рисуване.

Минаха месеци. Разводът мина тежко — Георги настояваше за по-малко издръжка, а свекърва ми разпространяваше слухове за мен из целия квартал. Но аз вече не им обръщах внимание.

Една вечер седяхме тримата на балкона и гледахме залеза над София. Петър ме прегърна:

— Мамо, ти си най-смелата мама на света!

Погледнах ги и разбрах: изгубих много, но намерих себе си отново.

Сега понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или всичко това беше нужно, за да открия коя съм всъщност?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да продължите напред?