Оставена сама: Историята на една майка, изоставена от собствените си деца

„Не мога повече!“ – извиках, докато сълзите се стичаха по лицето ми. Стоях в средата на хола, обградена от спомени, които сякаш ме задушаваха. Иван и Мария седяха на дивана, мълчаливи и с наведени глави. „Как можахте да ме оставите така? След всичко, което направих за вас!“ Гласът ми трепереше от болка и разочарование.

Иван се изправи и погледна към мен с очи, пълни с вина. „Мамо, не е толкова просто. Имаме свои собствени животи, свои собствени проблеми…“ Но думите му звучаха кухо и безсмислено. Какво можеше да бъде по-важно от това да се погрижат за майка си?

Мария се опита да ме успокои. „Мамо, ние те обичаме, но просто не можем да се разберем кой трябва да те приеме. И двамата имаме семейства, работа…“

„Семейства? Аз съм вашето семейство!“ – прекъснах я аз. „Цял живот съм се борила за вас, работила съм на две места, за да ви осигуря всичко необходимо. А сега, когато имам нужда от вас, вие ме оставяте сама.“

Тишината в стаята беше оглушителна. Спомних си как преди години, когато баща им ни напусна, обещах на себе си и на тях, че ще направя всичко възможно да им дам най-доброто. Работех без почивка, за да платя за образованието им, за да им осигуря дом и сигурност. А сега тези усилия изглеждаха напразни.

Иван се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми. „Мамо, знам колко си жертвала за нас. Но не можем просто да оставим всичко и да се грижим за теб. Трябва да намерим някакво решение… може би дом за възрастни хора?“

Тези думи ме удариха като гръм от ясно небе. Дом за възрастни хора? Това ли беше решението им? Да ме изпратят някъде далеч, където ще бъда сама сред непознати?

„Не мога да повярвам, че това е всичко, което знача за вас,“ прошепнах аз и се обърнах към прозореца, опитвайки се да скрия сълзите си.

Мария се изправи и се приближи към мен. „Мамо, моля те, не го приемай така. Просто искаме най-доброто за теб…“

„Най-доброто? Най-доброто би било да бъда с вас!“ – извиках аз. „Но явно това е твърде много за искане.“

Те останаха мълчаливи, без да знаят какво да кажат. Чувствах се предадена от собствените си деца, които някога бяха целият ми свят.

След този разговор нещата не се промениха. Иван и Мария продължиха живота си, а аз останах сама в празната къща. Всеки ден беше борба със самотата и болката от изоставянето.

Понякога се питам дали съм направила нещо грешно в отглеждането им. Дали съм ги научила на достатъчно любов и уважение? Или може би светът просто е станал твърде егоистичен и забързан?

Сега стоя тук, гледайки през прозореца към улицата, по която някога играеха моите деца. Надявам се един ден те да разберат какво означава истинската любов и жертва.

Но дали ще бъде твърде късно?“