Отказах да гледам внучката си – сега цялото ми семейство се обърна срещу мен

– Мамо, не мога да повярвам, че точно ти ми го причиняваш! – гласът на дъщеря ми Гергана трепереше от гняв и разочарование. Стоях пред нея в малката ѝ кухня, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Внучката ми Мая, на пет години, стоеше до мен и ме гледаше с големите си кафяви очи, в които се четеше объркване.

– Гери, моля те, нека поговорим спокойно – опитах се да запазя самообладание. – Просто не мога повече. Не съм вече на трийсет, а ти разчиташ на мен за всичко. Имам нужда и аз да си почина понякога.

– Почивка? – изсъска тя. – Аз работя по дванайсет часа на ден, а ти си пенсионерка! Какво толкова правиш цял ден? Гледаш сериали и пиеш кафе с комшийките?

Тези думи ме удариха като шамар. Не знаех как да ѝ обясня, че всяка сутрин ставам в шест, за да сготвя, да изчистя, да отида до пазара, да платя сметките, да се погрижа за болния си съпруг Стефан. Че вечер съм толкова уморена, че едва стигам до леглото.

– Гери, татко ти не е добре. Знаеш го. Трябва да му давам лекарства, да го водя по лекари…

– Винаги имаш оправдания! – прекъсна ме тя. – А аз? Аз нямам ли нужда от помощ? Защо винаги аз трябва да се справям сама?

Мая се разплака. Прегърнах я инстинктивно, но Гергана я дръпна към себе си.

– Остави я! Щом не искаш да помагаш, поне не я обърквай.

Тръгнах си от апартамента им с натежало сърце. По улицата валеше ситен дъжд, а аз вървях бавно към дома си в Кючук Париж. В главата ми ехтяха думите на дъщеря ми: „Какво толкова правиш цял ден?“

Вкъщи Стефан лежеше на дивана и гледаше през прозореца.

– Как мина? – попита ме тихо.

– Лошо… Много лошо. Гери е ядосана. Каза ми ужасни неща.

Той въздъхна тежко.

– Знаеш ли, Антоанета… Понякога хората приемат добротата за даденост. Ти винаги си била до всички – за Гергана, за брат ѝ Петър, за мен… А кой е до теб?

Замислих се над думите му. През целия си живот бях майка и баба – винаги първа на помощ, винаги готова да жертвам себе си. Когато Гергана беше малка и боледуваше от бронхит, аз спях до леглото ѝ по цели нощи. Когато Петър замина за София и не можеше да си намери работа, му пращах пари от малката си пенсия. Когато Стефан получи инсулт преди две години, аз оставих всичко друго и се посветих на него.

А сега… Сега просто нямах сили повече. Болеше ме гърбът, ръцете ми трепереха от умора, а сърцето ми беше натежало от самота.

На следващия ден телефонът ми остана ням. Никой не се обади – нито Гергана, нито Петър. Дори Мая не ми изпрати съобщение с емотиконка, както правеше понякога.

Седях на масата в кухнята и гледах старите снимки – Гергана с абитуриентската рокля; Петър на първия учебен ден; Мая като бебе в ръцете ми. Сълзите ми капеха по снимките.

На третия ден Петър ми звънна.

– Мамо… Гери е много ядосана. Казва, че си я предала.

– Петре… Аз просто не мога повече. Не съм вече млада. Татко ти има нужда от мен… А аз имам нужда някой поне веднъж да попита как съм.

– Знам… Но тя е сама с Мая. Трудно ѝ е.

– А на мен не ми ли е трудно? – попитах тихо.

Петър замълча. После каза:

– Ще говоря с нея… Но ти знаеш каква е – горда и ината.

Дните минаваха бавно. В блока всички ме гледаха странно – явно Гергана беше споделила историята със съседките. Една сутрин срещнах леля Мария пред входа.

– Антоанета, как можа? Децата са най-важни! Аз моите внуци ги гледам всеки ден!

Почувствах се още по-зле. Започнах да избягвам хората, да не излизам на пейката пред блока, където обикновено обсъждахме новините и цените на доматите.

Една вечер Стефан ме хвана за ръката.

– Антоанета… Не може така да продължаваш. Ти си човек, не машина. Ако не се погрижиш за себе си, кой ще го направи?

Замислих се дълго над думите му. Цял живот бях учена да давам всичко от себе си за другите – така правят добрите майки и баби в България. Но никой не ни учи как да казваме „не“, когато вече не можем.

След седмица Гергана ми изпрати съобщение: „Не мога да ти простя.“

Седях дълго пред телефона и плаках. После написах: „Обичам те. Винаги ще съм тук за теб, но вече не мога всичко.“

Отговор нямаше.

Мина месец. Самотата стана още по-тежка. Един ден Мая дойде с баща си Петър – донесоха ми рисунка: „Обичам те, бабо.“ Прегърнах я силно и заплаках отново.

Сега седя сама в кухнята и пиша тези редове. Чудя се: Наистина ли добротата трябва винаги да бъде безгранична? Кога идва моментът да кажем „стига“? И ако го направим – заслужаваме ли да останем сами?

Как мислите вие? Трябва ли винаги да се жертваме за семейството си или понякога имаме право да мислим и за себе си?