„Отнеха ми сина ми” – Изповедта на една българска баба за семейните жертви и рани

– Мамо, не мога повече! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късна декемврийска нощ, навън валеше сняг, а аз стоях сама в малкия апартамент в Люлин, обгърната от тишината и спомените. – Моля те, ела, не знам какво да правя с Мартин…

Не се поколебах. Облякох палтото си, грабнах ключовете и излязох в студа. Докато вървях към блока на Виктория, си спомнях първите дни след раждането на Мартин. Тя беше толкова млада, едва на 22, а бащата на детето – Петър – изчезна още преди да се роди бебето. Виктория искаше да учи, да работи, да се докаже. Аз, като всяка майка, исках най-доброто за нея. Затова поех грижите за Мартин. През деня го водех на детска градина, вечер му четях приказки, а през нощта го приспивах, когато се будеше от кошмари.

Виктория идваше рядко. Понякога се прибираше късно, с уморени очи и тежка чанта, пълна с книги и документи. Казваше, че всичко го прави за Мартин, че един ден ще му даде по-добър живот. Аз вярвах в нея. Но с времето между нас се появи пропаст. Мартин започна да ми казва „мамо“ вместо „бабо“. Виктория се ядосваше, но аз не знаех как да го поправя. Как да обясня на едно дете, че майка му е другата жена, която вижда само през уикендите?

Тази нощ, когато влязох в апартамента на Виктория, я намерих свита на дивана, с разплакани очи. Мартин спеше в стаята си, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Не мога да се справя, мамо – прошепна тя. – Той не ме слуша, не ме обича… Все едно съм му чужда.

Седнах до нея и я прегърнах. – Той те обича, просто… му е трудно. На всички ни е трудно.

– Ти си му майка, не аз! – изкрещя Виктория и избухна в сълзи. – Отне ми детето, мамо! Ти го отне!

Тези думи ме пронизаха като нож. Не знаех какво да кажа. Толкова години се опитвах да бъда опора, да помогна, а сега се оказах виновна. Вината ме задушаваше. Спомних си всички онези моменти, когато Мартин тичаше към мен с разтворени ръце, когато ме молеше да остана до него, когато боледуваше и аз не мигвах цяла нощ. Дали трябваше да настоявам Виктория да поеме повече отговорност? Дали трябваше да я оставя да се провали, за да разбере какво значи да си майка?

На следващия ден Виктория настоя Мартин да остане при нея. Аз се прибрах у дома, но сърцето ми остана там, при тях. Дните минаваха бавно. Мартин ми звънеше по телефона, питаше кога ще дойда, защо не съм с него. Виктория рядко вдигаше. Когато го правеше, беше студена, кратка, сякаш се страхуваше да говори с мен.

Една вечер, след седмица мълчание, Виктория дойде у дома. Беше бледа, изтощена, с тъмни кръгове под очите. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Мислиш ли, че съм лоша майка? – попита тихо.

– Не, Вики. Просто… животът ни поднесе трудности. Всички правим грешки.

– Той не ме иска. Казва, че иска при теб. – Гласът й се пречупи. – А аз… аз не знам как да го обичам. Не знам как да бъда майка.

Погледнах я и видях в очите й онази малка уплашена Виктория, която държах за ръка преди години. Протегнах ръка и я хванах.

– Ще се научиш. Просто трябва време. И търпение. И любов.

– А ти? – прошепна тя. – Ти ще ми простиш ли, че те обвиних?

Сълзите ми потекоха. – Аз съм ти майка. Винаги ще ти прощавам.

Седяхме дълго в тишина. После Виктория си тръгна, а аз останах сама със спомените и болката. Мартин все по-рядко ми звънеше. С времето започна да се привързва към майка си, но между нас остана нещо неизказано, нещо счупено.

Понякога се питам – дали трябваше да се намесвам толкова? Дали не отнех на Виктория шанса да бъде истинска майка? Или просто животът ни постави в ситуация, в която нямаше правилен избор?

Сега, когато стоя сама в тишината на апартамента си, се чудя – има ли прошка за майките, които са обичали твърде много? И може ли една баба да бъде виновна, че е дала цялото си сърце на внука си?

Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място? Може ли любовта да бъде грешка?