Предателство под булото: Историята на една разбита приятелка и нейната прошка

— Не мога да повярвам, че точно ти ми го причиняваш! — гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях в средата на хола, смачкана от тежестта на истината, която току-що бях научила. Мая, най-добрата ми приятелка от детството, стоеше срещу мен с наведена глава. А до нея — Иван, човекът, с когото трябваше да се оженя след два месеца.

— Мариела… — започна Мая, но аз я прекъснах с рязък жест.

— Не! Не искам да чувам нищо! Как можахте? Как можахте да ми го направите? — гласът ми се пречупи. В този момент светът ми се срина. Всичко, което бях градяла с години — приятелството ни, любовта ми към Иван, мечтите за бъдещето — всичко се разпадна за секунди.

Мая се опита да ме прегърне, но аз отстъпих назад. Иван мълчеше, стиснал юмруци в джобовете си. Не каза нищо. Нито дума. Това беше най-голямото предателство — не само изневярата, а и мълчанието му.

След този ден напуснах апартамента ни и се върнах при майка си в Пловдив. Месеци наред не можех да спя, не можех да ям. Майка ми ме гледаше с тъжни очи и се опитваше да ме утеши:

— Мариела, животът продължава. Ще срещнеш друг човек. Ще простиш на Мая някой ден.

Но аз не исках да прощавам. Не можех. Всяка вечер си спомнях как сме играли на ластик пред блока с Мая, как сме си споделяли тайни до късно през нощта. А сега тя беше разрушила всичко.

Годините минаваха бавно. Работех като учителка в едно училище в града и се опитвах да не мисля за миналото. Понякога виждах Мая по улиците — тя винаги се опитваше да ме заговори, но аз я подминавах без дума.

Един ден съдбата ме срещна с Петър — колега на сестра ми. Беше различен от Иван — тих, внимателен, слушаше ме истински. Постепенно започнах да вярвам отново в любовта. След две години заживяхме заедно и той ми предложи брак на една пейка в Цар-Симеоновата градина.

Започнахме да планираме сватбата — малка, само с най-близките хора. Бях щастлива, макар че дълбоко в себе си още носех белезите от предателството.

Една вечер телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.

— Ало? — обадих се плахо.

— Мариела… Аз съм Мая. Моля те, изслушай ме само за минута.

Поколебах се, но не затворих.

— Чух, че ще се омъжваш… Толкова се радвам за теб! Искам… искам да бъда твоя кума. Знам, че нямам право да искам това от теб, но… моля те, дай ми шанс да ти докажа, че съжалявам.

Замръзнах. Сърцето ми биеше лудо. Как можеше да има такава наглост? След всичко?

— Не знам какво очакваш да чуеш от мен — казах студено. — Но не мога просто да забравя всичко.

— Мариела, моля те! Всички правим грешки… Аз загубих най-важния човек в живота си — теб! Иван замина за Германия след това… Аз останах сама. Моля те…

Затворих телефона със сълзи на очи. През следващите дни майка ми и сестра ми започнаха да ме убеждават:

— Мариела, хората грешат! Дай ѝ шанс! Прошката е за силните!

— Но защо аз трябва да съм силната? — питах ги отчаяно. — Защо аз трябва да прощавам на някой, който е стъпкал всичко свято за мен?

Петър беше до мен през цялото време:

— Решението е твое. Аз ще те подкрепя каквото и да избереш.

Седмици наред не можех да спя спокойно. Всяка вечер си представях как Мая стои до мен пред олтара — усмихната, сякаш нищо не е било. А аз? Аз щях ли някога да забравя болката?

Дойде денят на сватбата. Мая не беше поканена. Но точно преди церемонията я видях пред църквата — стоеше сама с букет в ръце и плачеше.

Погледнах я за последен път и си помислих: „Мога ли някога да простя истински? Или белезите от предателството остават завинаги?“

А вие как бихте постъпили? Прошката ли е пътят към свободата или понякога трябва просто да затворим вратата към миналото?