Прости ми, Жулиета – Прошепна Свекървата през Сълзи – Бог Вече Ме Е Наказал: Свекървата Погледна Внука и Заплака

– Прости ми, Жулиета – прошепна свекърва ми през сълзи, докато държеше ръката на малкия ми син. Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни с болка, каквато не бях виждала никога досега. Стояхме в хола на панелката ѝ в Люлин, където миришеше на старо кафе и на спомени, които никога не са били мои.

Не знаех какво да ѝ отговоря. В мен бушуваха години на обида, унижение и безсънни нощи. Спомних си първия път, когато я срещнах – беше студен декемврийски ден, а тя ме изгледа от глава до пети и каза: „Ти ли си тази, заради която синът ми не се прибира навреме?“ Тогава се засмях нервно, мислейки си, че е просто първоначално недоверие. Но с времето разбрах – тя никога нямаше да ме приеме.

Станимир и аз се запознахме в университета. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта ще победи всичко. Но когато решихме да заживеем заедно, майка му – госпожа Димитрова – се превърна в сянка над нашето щастие. Всеки празник беше поле на битка: „Жулиета не може да готви като мен“, „Жулиета не знае как се гледа дете“, „Жулиета не е достатъчно добра за теб, Станимире“.

Първите години се опитвах да ѝ угаждам. Готвех по нейните рецепти, чистех до блясък, носех ѝ подаръци за имен ден. Но тя винаги намираше повод да ме уязви. Веднъж пред цялата рода каза: „Синът ми отслабна, откакто е с теб. Явно не го храниш добре.“ Станимир мълчеше. Винаги мълчеше.

След раждането на сина ни – Виктор – нещата станаха още по-сложни. Госпожа Димитрова настояваше да идва всеки ден. Давала ми съвети как да кърмя, как да го приспивам, как да го обличам. Веднъж дори ме обвини, че съм лоша майка, защото Виктор плачел твърде често. Сълзите ми попиваха в възглавницата всяка нощ.

Една вечер, когато Станимир закъсня от работа, тя дойде неочаквано. Намери ме разплакана в кухнята. Вместо да ме утеши, каза: „Ако не можеш да се справиш, ще взема детето при мен.“ Тогава за първи път ѝ извиках: „Това е моят син! Аз ще решавам как да го гледам!“ Тя ме изгледа с презрение и излезе.

Станимир започна да се прибира все по-късно. Започнах да се чудя дали не съм виновна аз – дали не съм достатъчно добра съпруга и майка. Един ден го попитах: „Обичаш ли ме още?“ Той само въздъхна: „Моля те, Жулиета, не започвай пак.“

Минаха месеци в мълчание и напрежение. Госпожа Димитрова продължаваше да идва, но вече не говореше с мен – само с Виктор и със Станимир. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

Една сутрин Виктор се разболя тежко. Температурата му не спадаше с дни. Стоях до леглото му и се молех на Бог да го опази. Госпожа Димитрова дойде и този път видях страх в очите ѝ. За първи път седна до мен и прошепна: „Моля те, прости ми… Бог вече ме е наказал.“

Не разбрах веднага какво има предвид. След няколко дни Станимир ми призна: майка му била болна – рак на гърдата, напреднал стадий. Тогава всичко се промени. Започнах да я виждам по друг начин – като жена, която е загубила много и се страхува да изгуби още повече.

Започнах да ходя с нея по болници, да ѝ нося супа и книги. Понякога говорехме за миналото – за нейния живот преди мен, за бащата на Станимир, който ги е напуснал рано. Разбрах колко самотна е била всъщност.

Една вечер седяхме двете на балкона и тя каза: „Знаеш ли, Жулиета… Мислех си, че ако държа сина си близо до себе си, никога няма да остана сама. Но сгреших. Изгубих толкова много време в борба с теб, вместо да те приема като дъщеря.“

Плакахме двете дълго време. Не знам дали ѝ простих напълно – някои думи остават като белези завинаги. Но започнах да я разбирам.

Когато Виктор оздравя и госпожа Димитрова започна химиотерапията си, Станимир най-накрая проговори: „Мамо, Жулиета е част от нашето семейство. Ако не можеш да я приемеш, ще те изгубим и тримата.“ Тогава тя го прегърна за първи път от години.

Днес седя до леглото ѝ в болницата и държа ръката ѝ. Виктор рисува картина за баба си – слънце и три човечета под него. Питам се: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Може ли прошката наистина да излекува всичко?

А вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да се излекува от толкова много болка?