Разкриването: Когато баба ми реши да разбули истината за мен

– Не вярвам, че си способна на това, Елизабета! – гласът на баба ми, строг и режещ, отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Стоях пред нея, стиснала юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите като птица, хваната в клетка. Леля Мария седеше до прозореца, с ръце скръстени на гърдите и поглед, вперен в мен – обвинителен, студен.

– Не съм взимала нищо! – извиках аз, но думите ми увиснаха във въздуха като дим от евтина цигара. – Защо не ми вярвате?

Баба ми, Стефка, винаги е била стожерът на нашето семейство – строга, справедлива, но и безкомпромисна. След като майка ми замина за Германия да работи като болногледачка, баба пое всичко – готвеше, чистеше, грижеше се за мен и брат ми. Но никога не забравяше да ни напомни колко трудно ѝ е и как трябва да сме благодарни.

Този път обаче не ставаше дума за обикновена караница. Леля Мария беше открила липсващи пари от пенсията на баба – цели двеста лева. И без много размисъл бе посочила мен. „Само Елизабета има достъп до стаята ти, мамо“, каза тя с онзи свой глас, който не търпи възражения.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Никога не съм крала. Дори когато нямах пари за билет в трамвая или за закуска в училище, никога не посегнах към чуждото. А сега всички ме гледаха като престъпник.

– Може би си забравила къде си ги сложила – опитах се да се защитя, но баба само поклати глава.

– Не съм забравила! Винаги държа парите си в третото чекмедже под дантеления плат. Само ти знаеш това!

Брат ми Виктор стоеше в ъгъла и мълчеше. Погледът му беше пълен със страх и объркване. Знаех, че не вярва, че съм способна на такова нещо, но и той не посмя да ме защити.

Седмиците след това бяха ад. Баба ми започна да заключва стаята си. Леля Мария идваше всеки ден „да провери дали всичко е наред“. Дори съседката от долния етаж – леля Гинка – започна да ме гледа подозрително.

В училище не можех да се съсредоточа. Приятелките ми усещаха, че нещо не е наред, но не знаеха какво да кажат. Само Деси веднъж ме прегърна и прошепна: „Ще мине.“ Но аз знаех, че няма да мине толкова лесно.

Една вечер чух баба и леля да говорят в кухнята:
– Трябваше да я изпратим при майка ѝ в Германия. Тук само ни създава главоболия.
– Не мога да я оставя сама там – отвърна баба тихо. – Все пак е дете…

Тогава реших, че трябва сама да намеря истината. Започнах да наблюдавам внимателно кой влиза и излиза от стаята на баба. Забелязах, че леля Мария често остава сама там под предлог, че „помага с чистенето“.

Една сутрин се престорих, че излизам за училище по-рано. Скрих се зад вратата на коридора и зачаках. След десетина минути чух стъпки – леля Мария тихо отключи стаята на баба и влезе вътре. След малко излезе с малък плик в ръка.

Сърцето ми биеше лудо. Изчаках я да излезе от апартамента и веднага влязох в стаята на баба. Чекмеджето беше отворено – вътре нямаше нищо.

Събрах смелост и разказах всичко на Виктор. Той ме погледна сериозно:
– Трябва да кажем на баба.
– Няма да ни повярва…
– Ще опитаме заедно.

Същата вечер седнахме пред баба и ѝ разказахме всичко – как леля Мария влиза в стаята ѝ, как взима пликове… Баба ни слушаше мълчаливо, лицето ѝ беше каменно.

– Защо чак сега ми казвате това? – попита тя накрая.
– Защото се страхувахме…

На следващия ден баба реши да направи капан – остави още пари в чекмеджето и каза на всички, че ще излезе до магазина. Аз и Виктор се скрихме в коридора. След половин час леля Мария отново влезе в стаята…

Този път баба я хвана на място. Последва ужасен скандал – крясъци, обвинения, сълзи. Леля Мария се оправдаваше: „Имах нужда от парите! Не можех да ти кажа!“, но баба беше непреклонна.

След този ден всичко се промени. Баба започна да ме гледа с други очи – сякаш за първи път виждаше истинската мен. Извини се тихо една вечер:
– Прости ми, Елизабета… Понякога страхът ни кара да виждаме най-лошото у хората, които обичаме.

Но белегът остана. Доверието беше разбито – не само между мен и баба, но и между всички нас. Леля Мария спря да идва у дома. Баба стана по-мълчалива, а аз… аз вече не бях същата.

Понякога се питам: колко лесно е едно обвинение да разруши цял живот? И дали някога ще можем отново да си вярваме така, както преди?