Развод заради отказа ми да се грижа за свекърва си
„Не мога повече!“ – извиках, докато сълзите се стичаха по лицето ми. Стояхме в хола, а съпругът ми Иван ме гледаше с очи, пълни с разочарование и гняв. „Как можеш да бъдеш толкова безсърдечна, Мария? Това е майка ми!“ – изрече той с треперещ глас.
Бяхме женени вече 20 години. Преживели сме толкова много заедно – от първите ни дни като младоженци в малкия апартамент в центъра на София, до раждането на децата ни и изграждането на нашия дом в покрайнините на града. Но сега всичко това изглеждаше като далечен спомен, засенчен от тежестта на настоящето.
Свекърва ми, баба Катя, беше болна от години. С напредването на възрастта й състоянието й се влошаваше. Тя страдаше от деменция и все по-често не разпознаваше дори собствените си деца. Иван настояваше, че трябва да се грижим за нея у дома, но аз вече не можех да издържам. Работех на пълен работен ден като учителка и след това трябваше да се връщам вкъщи, за да се грижа за нея. Беше изтощително.
„Иван, разбирам, че е трудно, но не можем да продължаваме така. Тя има нужда от професионална помощ, която ние не можем да й осигурим у дома,“ опитах се да обясня спокойно.
„Не мога да я оставя в дом! Тя е моята майка!“ – настоя той.
„А какво ще стане с нас? С нашия живот? С нашите деца?“ – попитах отчаяно.
Той замълча за момент, сякаш обмисляше думите ми. Но после изведнъж каза: „Ако не можеш да приемеш майка ми като част от нашето семейство, тогава може би нямаме бъдеще заедно.“
Тези думи ме удариха като гръм. Не можех да повярвам, че след всичко, което сме преживели заедно, той би избрал майка си пред нашето семейство.
През следващите дни напрежението между нас само се увеличаваше. Иван започна да прекарва повече време извън дома, а когато беше вкъщи, разговорите ни бяха кратки и студени. Децата усещаха напрежението и често ме питаха какво става.
Една вечер, след като сложих децата да спят, Иван седна до мен на дивана и каза: „Мария, мисля, че трябва да се разведем.“
Сърцето ми спря за миг. „Наистина ли това искаш?“ – попитах го с треперещ глас.
„Не искам това, но не виждам друг изход,“ отговори той.
Тази нощ не можах да заспя. Мислите ми бяха объркани и сърцето ми беше разбито. Как стигнахме до тук? Как любовта ни се превърна в такова разочарование?
На следващия ден реших да говоря с децата. Обясних им ситуацията колкото можех по-деликатно. Те бяха шокирани и разстроени. Малката ни дъщеря плачеше и ме питаше дали татко ще си тръгне завинаги.
В следващите седмици започнахме процеса на развод. Беше болезнено и трудно за всички ни. Иван се премести при сестра си временно, а аз останах с децата в къщата.
Една вечер, докато седях сама в кухнята и гледах през прозореца към звездното небе, се запитах: „Дали направих правилния избор? Дали можехме да намерим друг начин?“
Тази история ме накара да преосмисля какво означава семейството и какви жертви сме готови да направим за него. Но въпросът остава: дали любовта може да оцелее в лицето на такива предизвикателства?