Рожден ден без покана: Историята на една невидима майка

„Не идвай, мамо. Моля те.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, докато стоя пред входа на панелния блок в Люлин, с подаръка в ръка и букет карамфили, които вече увяхват под студения мартенски дъжд. Днес дъщеря ми, Мария, става на осемнайсет. А аз – нейната майка – съм единствената, която не е поканена на празника ѝ.

Вратата се отваря и чувам смях, музика, гласове на млади хора. През прозореца виждам балони и гирлянди. Сърцето ми се свива. Спомням си първия ѝ рожден ден – как ѝ пях „Честит рожден ден“, докато държах малката ѝ ръчичка. Тогава бяхме само двете. Баща ѝ, Петър, вече беше изчезнал от живота ни – избра нова жена и ново семейство. Останах сама с Мария и с майка ми, която все повтаряше: „Трябваше да си по-умна, момиче. Не се ражда дете без мъж до себе си.“

Годините минаваха в борба – две работи, нощни смени в шивашкия цех, после чистене на офиси. Вечер се прибирах уморена, а Мария ме чакаше с домашните си и с въпроси: „Мамо, защо татко не идва? Защо баба все ми се кара?“ Опитвах се да ѝ дам всичко – любов, грижа, сигурност. Но често усещах как между нас расте невидима стена.

Последните години станаха още по-тежки. Мария започна да се затваря в себе си. Веднъж я чух да казва на приятелка по телефона: „Майка ми е като сянка – все я има, но никой не я забелязва.“ Боли ме още повече, защото знам, че съм виновна – работех толкова много, че пропусках важни моменти. Първият ѝ танц в училище, олимпиадата по математика, дори първата ѝ любов. Всичко научавах последна.

С Петър не поддържахме връзка. Той живее в Пловдив с новото си семейство и рядко се сеща за Мария. Но тази година реши да ѝ организира голям рожден ден. Покани всички – роднини, приятели, дори бившите ми свекър и свекърва. Само аз останах извън списъка.

Вчера Мария ми се обади:
– Мамо… Не идвай утре. Татко не иска да те вижда. И баба също… Ще е по-добре така.
– Но това е твоят ден! Аз съм ти майка…
– Моля те! Не искам скандали. Просто… Просто не идвай.

Седях цяла нощ на кухненската маса и гледах снимките ни – от морето в Несебър, от първия учебен ден, от Коледа с малкото ни изкуствено дръвче. Питах се къде сбърках. Дали любовта ми не беше достатъчна? Дали жертвите ми са били напразни?

Днес стоя пред блока и се чудя дали да звънна на домофона. Виждам Петър през прозореца – усмихнат, с ръка върху рамото на Мария. Тя изглежда щастлива. За миг си представям как влизам вътре, всички млъкват, а Мария ме гледа с онзи поглед – смесица от вина и облекчение.

В този момент телефонът ми звъни. Майка ми:
– Къде си? Защо не си вкъщи? Остави ги да празнуват! Ти си им само пречка…
– Мамо, тя ми е дъщеря…
– Дъщеря или не – вече е голяма! Остави я да живее живота си!

Затварям телефона и усещам как сълзите ми се стичат по бузите. Хората минават покрай мен и ме гледат странно – жена на средна възраст с подарък и цветя под дъжда.

В този момент до мен спира съседката леля Сийка:
– Какво правиш тук, Цвети? Няма ли да влизаш?
– Не съм поканена…
– Ех, дете… Животът е гаден понякога. Но знай – майчината обич никой не може да ти я вземе.

Усмихвам се тъжно. Леля Сийка ме прегръща и тръгва към магазина. Аз оставам сама със спомените си.

Вечерта се прибирам у дома. Подаръкът стои неотворен на масата. Цветята са увехнали. Сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чувствам се невидима – като призрак в собствения си живот.

На следващия ден Мария ми пише кратко съобщение: „Благодаря ти за всичко, мамо.“ Без снимки от празника, без покана за среща.

Седя и се питам: Кога една майка става излишна? Дали някога ще бъда пак част от живота ѝ? Или любовта ми ще остане невидима завинаги?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Кога любовта на една майка престава да бъде достатъчна?