Сълзи по асфалта: Историята на една майка и нейната борба със съдбата

— Госпожо, моля, обърнете! Пътят е затворен! — гласът на младия полицай прозвуча остро през полуотворения прозорец на колата ми. Беше два след полунощ, а аз се прибирах от поредната тежка смяна в болницата. Очите ми пареха от умора, а мислите ми бяха при сина ми — Иван, който трябваше да се прибере от тренировка по баскетбол.

— Моля ви, живея на две преки оттук. Просто искам да се прибера при детето си — отвърнах с треперещ глас, без да знам, че съдбата вече е решила да ме накаже по най-жестокия начин.

Полицаят въздъхна и махна с ръка. Промъкнах се покрай жълтите ленти и мигащите светлини на патрулките. Не погледнах към мястото на инцидента — не исках да виждам още една трагедия тази нощ. Мислех си за Иван, за това как ще го целуна по челото и ще му кажа да си легне рано, защото утре има контролно по математика.

Телефонът ми иззвъня точно когато паркирах пред блока. Номерът беше непознат. Вдигнах с треперещи ръце.

— Госпожо Димитрова? — чу се женски глас, пресечен от сълзи. — Обаждам се от спешното отделение. Синът ви… Иван… имал е инцидент. Моля ви, елате веднага.

Светът ми се срина. Не помня как слязох по стълбите, как тичах обратно към мястото, което току-що бях подминала. Сърцето ми блъскаше в гърдите като обезумяло животно. Видях линейката, видях кръвта по асфалта. Видях обувката на Иван — синята му маратонка, която му купих за рождения ден.

— Къде е синът ми? Къде е Иван? — крещях към полицаите, които ме гледаха със съжаление и страх.

— В болницата е, госпожо. Лекарите правят всичко възможно — каза един от тях и ме хвана за ръката.

В болницата времето спря. Часовете се влачеха като векове. През стъклото на операционната виждах силуети с маски и ръкавици, които се бореха за живота на детето ми. Всяка минута беше като нож в сърцето ми.

Мъжът ми — Петър — пристигна задъхан и пребледнял. Хвана ме за раменете и ме разтърси:

— Какво стана? Къде е Иван? Защо не ми каза по-рано?

— Не знаех… Не знаех… — хлипах аз. — Минах покрай катастрофата… Не погледнах… Ако бях спряла… ако бях…

— Недей така! Това не е твоя вина! — опита се да ме успокои Петър, но аз виждах обвинението в очите му. Виждах го и в собственото си отражение в прозореца на чакалнята.

Майка ми пристигна след час, носейки топла супа и одеяло. Седна до мен и започна да шепне молитви под носа си:

— Господи, пази внучето ми… Господи…

В този момент лекарят излезе от операционната. Лицето му беше уморено, очите му — празни.

— Стабилизиран е засега. Има тежка черепно-мозъчна травма и счупен крак. Следващите 24 часа са критични.

Петър падна на колене и зарови лице в ръцете си. Аз стоях като вцепенена. Чувах само едно изречение в главата си: „Минах покрай него… Минах покрай собствения си син и не го познах…“

Дните след това бяха като кошмар без край. Иван лежеше в реанимация, обграден от машини и тръби. Всеки ден носех любимата му книга — „Под игото“ — и му четях на глас:

— „Българийо, за тебе те умряха…“ — гласът ми трепереше, а сълзите капеха по страниците.

Петър се затвори в себе си. Вечерите ни минаваха в мълчание или в караници:

— Трябваше да го вземеш от тренировка! — обвиняваше ме той.

— Работих! Нямаше кой! Ти беше на командировка! — отвръщах аз със задавен глас.

— Ако не работеше толкова много…

— Ако не трябваше да плащаме кредита…

Вината ни разяждаше отвътре. Майка ми се опитваше да ни помири:

— Спрете! Иван има нужда от вас! Не се карайте пред него!

Но как да не се караме? Как да простя на себе си? Как да простя на Петър? Как да простим на съдбата?

След седмица Иван отвори очи. Погледна ме с празен поглед и прошепна:

— Мамо… боли ме…

Стиснах ръката му и заплаках като дете:

— Тук съм, мамо! Тук съм!

Възстановяването беше бавно и мъчително. Иван вече не беше същият — страхуваше се да излиза навън, сънуваше кошмари, плачеше нощем. Аз също не бях същата — всяка вечер минавах покрай мястото на катастрофата и оставях цвете до уличния стълб.

Хората в блока започнаха да шушукат:

— Видя ли я Димитрова? Горката жена…

— Ами синът ѝ? Казват, че никога няма да играе баскетбол пак…

Понякога срещах майката на момчето, което е карало колата. Тя ме гледаше със страх и вина, а аз не можех да ѝ простя. Но знаех, че тя също страда.

Сега, година по-късно, Иван ходи с бастун и все още се страхува от улицата. Петър се върна при нас след кратка раздяла — разбрахме, че болката ни може или да ни унищожи, или да ни направи по-силни.

Понякога нощем се питам: Ако бях погледнала към катастрофата? Ако бях спряла? Щеше ли нещо да е различно? Щеше ли Иван да е здрав?

Кажете ми — как живее човек с такава вина? Как продължава напред?