След смъртта на мъжа ми разбрах, че всичко е било лъжа – а помощта дойде от най-неочакваното място

– Не мога да повярвам, че го няма – шепне майка ми, докато стоим до прясната могила на гробищата в Бояна. Вятърът носи мириса на пролетни цветя, но в мен всичко е застинало. Чувам как шепотът на хората зад гърба ми се смесва с тежкия звук на пръстта, която пада върху ковчега на Петър. Моят Петър. Мъжът, когото обичах и на когото вярвах безрезервно.

Сълзите ми се стичат по бузите, а в гърдите ми се надига гняв. Защо си тръгна толкова внезапно? Защо ме остави сама с две деца и толкова въпроси? След погребението всички се разотиват бързо, сякаш ги е страх от мъката ми. Само леля Станка, сестрата на Петър, ме прегръща силно и прошепва: – Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

Връщам се в празния ни апартамент в Люлин. Децата са при майка ми за няколко дни. Оставам сама с тишината и с писмото, което намерих в джоба на сакото му. Ръцете ми треперят, докато го отварям. Вътре има само едно изречение: „Прости ми.“

Седмици наред не мога да спя. Сметките се трупат, телефонът звъни постоянно – банки, фирми за бързи кредити, някакъв мъж с груб глас настоява да върна „онези 15 хиляди“. Не разбирам нищо. Петър никога не е споменавал за дългове. Винаги казваше, че всичко е наред, че работата му върви добре.

Една вечер, докато ровя из чекмеджетата му в търсене на отговори, намирам папка с документи. В нея – договори за кредити, разписки, писма от адвокати. Сумите са огромни. Сърцето ми се свива – как ще се справя сама? Как ще платя всичко това? Започвам да се обвинявам – как не съм разбрала нищо? Как съм била толкова сляпа?

Родителите ми са в шок. Баща ми мълчи и гледа през прозореца, а майка ми само повтаря: – Ще се оправим някак си, дете мое.

Но никой не знае как. Приятелките ми постепенно спират да звънят. Съседите ме гледат със съжаление или избягват да ме срещнат в асансьора.

Един ден на вратата звъни леля Станка. Влиза без да пита и носи торба с домашна баница.
– Знам какво става – казва тихо. – Петър имаше проблеми отдавна, но не искаше да те тревожи.
– Защо не ми каза? – избухвам аз. – Защо всички сте мълчали?
– Мислехме, че ще се оправи… Той беше горд човек.

Седим дълго в кухнята. Разказва ми за последните месеци на Петър – как е губил пари от неуспешен бизнес с приятел от детството си, как е взимал кредити, за да покрие стари дългове. Как е криел всичко от мен, за да ме „пази“.

– Не искаше да страдаш – казва леля Станка и стиска ръката ми.
– А сега страдам повече от всякога – прошепвам аз.

Започвам да работя на две места – през деня в счетоводна кантора, вечер чистя офиси. Децата усещат напрежението, малкият Георги започва да се напикава нощем, а Мария се затваря в себе си. Понякога ги чувам как шепнат вечер: „Мама ще ни остави ли?“

Една вечер получавам писмо от адвокат – ако не изплатя част от дълга до края на месеца, ще загубим апартамента. Сядам на пода и плача безутешно.

На следващия ден леля Станка идва пак.
– Имам малко спестявания – казва тя и ми подава плик с пари. – Не са много, но ще помогнат за началото.
– Не мога да приема…
– Ще приемеш! Петър беше мой брат. Ти си ми като дъщеря.

Срам ме е, но взимам парите. Започвам да продавам вещи от апартамента – стария телевизор, златния синджир на Петър… Всичко, което може да донесе някой лев.

В един момент идва и най-големият удар – научавам, че Петър е имал извънбрачно дете от жена в Пловдив. Сестра му го признава със сълзи в очите:
– Моля те, не го мрази… Той беше объркан.

В мен бушува буря от чувства – гняв, болка, предателство. Но после виждам децата си и разбирам: трябва да оцелея заради тях.

Минават месеци. Малко по малко изплащам част от дълговете. Леля Станка е до мен във всичко – води децата на училище, готви супа, когато аз нямам сили да стана от леглото.

Една вечер седим двете на балкона и гледаме светлините на София.
– Знаеш ли – казва тя тихо – понякога помощта идва от най-неочакваното място.
– Да…

Сега вече знам кои са истинските хора около мен. И знам колко е важно да говорим за проблемите си навреме.

Питам се: Колко още жени живеят в лъжа и страх? Колко още премълчаваме истината в името на „семейното щастие“? Може би е време да спрем да мълчим…