Снаха съм, но докога ще търпя всичко?

– Пак ли не си сложила достатъчно сол в супата, Мария? – гласът на леля Мария проряза въздуха като нож, докато всички седяхме около масата в малката ни кухня в Пловдив. Беше събота вечер, а аз, както винаги, се бях постарала всичко да е перфектно – от салатата с пресни домати от пазара до домашната баница, която въртях цял следобед. Но за нея никога нищо не беше достатъчно.

Свекърва ми, Елена, седеше до нея и кимаше мълчаливо, сякаш се страхуваше да не я разгневи. Мъжът ми, Петър, се опитваше да смени темата, но Мария не отстъпваше. – В нашето семейство винаги сме държали на традициите, а ти, Мария, все нещо ще объркаш. Не знам как Петър те изтърпява, честно казано.

Усетих как бузите ми пламват, а очите ми се пълнят със сълзи. Прехапах устни, за да не избухна. Не исках да развалям вечерта, но вътре в мен нещо се късаше. Вече години наред се опитвах да се впиша в това семейство, да бъда добра снаха, да угаждам на всички. Но колкото повече се стараех, толкова повече усещах, че не съм желана.

– Мария, не обръщай внимание – прошепна ми Петър, докато сипваше още супа в чинията си. – Знаеш, че тя си е такава.

Но аз не исках да не обръщам внимание. Не исках да преглъщам всяка обида, всяко неодобрително мрънкане. Защо трябваше винаги да съм аз тази, която се приспособява? Защо никой не виждаше колко ми е трудно?

След вечерята, докато миех чиниите, чух как Мария и Елена си шепнат в хола. – Тя никога няма да стане истинска част от нашето семейство – каза Мария. – Прекалено е мека, прекалено е различна. Нашите момчета заслужават повече.

Сълзите ми се стичаха по лицето, докато търках чиниите. Чудех се дали някога ще бъда достатъчно добра за тях. Дали някога ще спрат да ме гледат като натрапница. Петър влезе и ме прегърна, но аз се отдръпнах. – Не мога повече, Петре. Не мога да търпя всичко това. Всеки път, когато се опитам да направя нещо хубаво, тя го съсипва. Защо не ѝ кажеш нещо?

Той въздъхна. – Знаеш, че с нея не се спори. Ще стане още по-лошо.

– А с мен може ли да се спори? – попитах тихо. – Защо аз трябва да се пречупя, а тя не?

На следващата сутрин, докато пиех кафето си, телефонът ми звънна. Беше майка ми. – Как мина вечерята, Мария?

– Както винаги – отвърнах. – Леля Мария пак беше недоволна. Понякога си мисля, че никога няма да ме приеме.

– Не се отказвай, дете – каза тя. – Но не позволявай да те тъпчат. Ти си ценна, не го забравяй.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Колко още ще търпя? Колко още ще се опитвам да се харесам на хора, които не искат да ме приемат?

Следващата семейна вечеря беше у тях. Още щом прекрачих прага, Мария ме изгледа от глава до пети. – Пак ли си с този шал? Не ти отива, знаеш ли?

Усмихнах се и този път не замълчах. – Харесва ми, Мария. И на Петър му харесва. А и мисля, че е време да започна да нося това, което ме кара да се чувствам добре.

Тя ме изгледа изненадано, но не каза нищо. За първи път усетих, че имам право да бъда себе си. През цялата вечер се опитваше да ме провокира, но аз не ѝ дадох този шанс. Говорих с другите, смях се, разказвах истории. Петър ме гледаше с гордост, а Елена дори ми се усмихна няколко пъти.

На тръгване Мария ме спря на вратата. – Не мисли, че ще ти е лесно с мен, Мария. Аз не се променям.

– И аз не се променям, Мария – отвърнах спокойно. – Но вече няма да се страхувам да бъда себе си.

Вървях към вкъщи с усещането, че съм направила нещо важно. Че съм започнала да се боря за себе си. Но вътре в мен остана въпросът: Дали някога ще бъда приета, ако не се откажа от себе си? Или просто трябва да спра да се опитвам да угаждам на всички?

Какво бихте направили вие на мое място? Колко дълго трябва да търпим хора, които никога не са доволни от нас?