Снаха в сянката на свекървата: История за обич, ревност и мълчание

– Ето, Мария, вземи тези буркани с лютеница, че останаха от миналата година. А за Деси съм приготвила нещо специално – новата й пералня ще я доставят утре, аз ще платя всичко, не се тревожи! – гласът на свекърва ми, леля Стефка, отекна в кухнята, докато аз стоях до масата, стискайки бурканите, които ми подаде.

Погледнах към Деси, жената на братовчеда на мъжа ми, която седеше срещу мен с широка усмивка и вече разглеждаше каталога на новата си техника. В този момент усетих как гърлото ми се свива, а очите ми парят. Не заради пералнята – не ми трябваха чужди подаръци, но заради начина, по който свекърва ми винаги правеше разликата между нас. За нея Деси беше като дъщеря, а аз – просто жената на сина й, която трябва да се задоволи с остатъците.

– Благодаря, лельо Стефке – казах тихо, опитвайки се да не издам гласа си. – Ще ги взема, ще ни влязат в употреба.

– А, Мария, ти си скромна, знам те аз – махна с ръка тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. – Ти си свикнала да се справяш с малко. Деси, кажи, ако имаш нужда от още нещо, само ми се обади!

Мъжът ми, Иван, седеше до мен и мълчеше. Знаех, че усеща напрежението, но както винаги, предпочиташе да не се намесва. След всяка такава среща се прибирахме вкъщи и той ми казваше: „Не й обръщай внимание, майка ми си е такава, не го прави нарочно.“ Но аз вече не можех да се преструвам, че не ме боли.

Вечерта, когато се прибрахме, оставих бурканите на плота и седнах на масата. Иван влезе в кухнята и ме погледна внимателно.

– Пак ли ще започваме? – попита уморено.

– Не, Иван. Просто искам да ми кажеш честно – защо майка ти винаги дава всичко на Деси, а на нас – само каквото остане? Какво съм направила, че не заслужавам същото отношение?

Той въздъхна и седна срещу мен.

– Не знам, Мария. Може би защото Деси е по-отворена, по-мила с нея. Ти си по-затворена, не й се мазниш. Мама обича да се чувства нужна.

– А аз какво съм? – гласът ми трепереше. – Не съм ли част от това семейство? Не заслужавам ли и аз поне малко уважение?

Иван замълча. Знаех, че няма отговор. Тази вечер заспах с усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра за свекърва си, колкото и да се старая.

Следващата седмица беше рожденият ден на Деси. Свекърва ми организира голямо събиране в двора, с музика, балони и огромна торта. За мен, на рождения ми ден, беше донесла само един малък сладкиш и буркан компот. Стоях в ъгъла и гледах как всички се смеят, а свекърва ми раздава подаръци на Деси и децата й. В този момент не издържах.

– Лельо Стефке, може ли да поговорим? – казах, като се опитвах да не викам.

Тя ме погледна изненадано, но кимна и ме последва в кухнята.

– Какво има, Мария?

– Искам да знам защо винаги правиш разлика между мен и Деси. Защо тя получава всичко, а аз – само остатъците? Какво съм ти направила?

Тя се намръщи.

– Не правя разлика, Мария. Просто Деси има повече нужда. Ти си силна, справяш се сама. Не искам да се чувстваш зле, но не мога да давам на всички по равно.

– Но аз не искам пералня или пари. Искам само да ме уважаваш, да не ме караш да се чувствам по-малко значима. Всеки път, когато ми даваш остатъците, ми показваш, че не съм важна за теб.

Свекърва ми се замисли. За първи път видях колебание в очите й.

– Може би не съм се замисляла. Свикнала съм да давам на този, който най-много иска. Ти никога не си искала нищо.

– Защото не искам да прося. Искам да ме приемеш като част от семейството, не като чужда.

Тя въздъхна и се обърна към прозореца.

– Ще се опитам да се променя, Мария. Но и ти трябва да ми казваш, когато нещо те боли. Аз не разбирам от намеци.

Излязох от кухнята с усещането, че нещо се беше променило. Не знаех дали ще стане по-добре, но поне бях казала какво чувствам. Иван ме прегърна и ми прошепна:

– Гордея се с теб.

Но вътре в мен остана въпросът: Дали някога ще бъда истинска част от това семейство, или винаги ще съм в сянката на другите? Кажете ми, вие как бихте постъпили на мое място? Дали съм неблагодарна, или просто вече не мога да търпя?