Снахата ми поиска да идвам по-рядко. След този разговор спрях да ги посещавам, но един ден тя ме извика спешно

– Мамо, моля те, не идвай толкова често. – Думите на Десислава прорязаха въздуха като нож. Стоях на прага на апартамента им в Младост, с торба топли кюфтета и домашен компот, а сърцето ми се сви. Не очаквах това. Бях свикнала да нося храна, да помагам, да усещам, че съм нужна. Синът ми Николай винаги се радваше, когато идвам. Или поне така мислех.

– Какво се случи? Да не съм направила нещо нередно? – попитах тихо, опитвайки се да скрия треперенето в гласа си.

Деси въздъхна и ме покани вътре. Апартаментът беше подреден, миришеше на чисто пране и кафе. Седнахме на масата в кухнята, където толкова пъти бяхме се смели заедно.

– Не е нищо лично – започна тя. – Просто… имаме нужда от малко пространство. Николай работи до късно, аз съм уморена, а понякога ми се иска просто да си почина. Знам, че го правиш от любов, но понякога се чувствам като гост в собствения си дом.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да я натоварвам с чувствата си. Усмихнах се насила и казах:

– Разбирам те, Деси. Ще ви оставя повече време за вас.

Тя ми благодари и ме прегърна неловко. Прибрах се вкъщи с празни ръце и още по-празно сърце. Вечерта Николай ми се обади:

– Мамо, всичко наред ли е? Деси каза, че си изглеждала тъжна.

– Всичко е наред, миличък – излъгах го. – Просто ще ви дам малко пространство.

След този ден спрях да ги посещавам. Първите седмици бяха ужасни – апартаментът ми беше тих като гробище. Гледах снимките на Николай като малък и се чудех къде сбърках. Обаждах им се само веднъж седмично, а понякога дори по-рядко. Деси беше учтива, но дистанцирана.

Минаха два месеца. Една вечер телефонът иззвъня настойчиво. Беше Деси – гласът ѝ трепереше:

– Моля те, ела веднага! Николай е в командировка, а аз… аз не знам какво да правя! Бебето има температура и плаче непрекъснато!

Без да мисля, грабнах чантата си и излетях към тях. По пътя си спомних всички онези моменти, когато майка ми идваше при мен в трудни моменти – тогава не я разбирах напълно.

Когато пристигнах, Деси стоеше разплакана до леглото на малкия Борислав. Бебето беше зачервено и неспокойно.

– Спокойно, Деси – казах ѝ и я прегърнах. – Ще се оправим заедно.

Измерих температурата на Борислав – беше висока, но не опасна. Дадох му сироп и го сложих да спи на ръце. Деси седна до мен на дивана и избухна в плач.

– Извинявай… Толкова съм уморена! Понякога имам чувството, че не мога да се справя сама…

Погалих я по косата:

– Никой не може сам, Деси. Всички имаме нужда от помощ понякога.

Тази нощ останах при тях. Гледах Борислав, докато Деси спеше изтощена на дивана. На сутринта тя ми направи кафе и седна срещу мен с червени очи.

– Благодаря ти… Не знам какво щях да правя без теб.

Усмихнах се през сълзи:

– Винаги ще бъда тук за вас. Просто кажи кога имаш нужда.

От този ден нататък отношенията ни се промениха. Деси започна сама да ме кани – понякога за помощ с бебето, друг път просто за компания или заедно да сготвим нещо любимо на Николай. Научих се да уважавам границите ѝ, а тя – да цени подкрепата ми.

Сега често си мисля: Колко често забравяме, че дори най-близките ни хора имат нужда от пространство? И колко е важно да сме до тях не само когато всичко е наред, а най-вече когато имат нужда от нас? Какво бихте направили в моята ситуация?