Страх за бъдещето на сина ми: Наследството на съпруга ми, семейните интриги и борбата за сигурност

– Мамо, защо чичо Георги пак крещеше по теб? – попита ме тихо Петър, докато се опитвах да скрия треперенето в ръцете си, докато му сипвах супа. Очите му бяха големи и изплашени, а аз се почувствах още по-безсилна. Как да му обясня, че светът, който познаваше, се разпадаше пред очите му, а аз не можех да го спася от всичко?

Преди шест месеца загубих съпруга си – Иван. Сърцето ми още кърви, когато си спомням последната ни сутрин заедно. Той ми се усмихна, целуна ме по челото и каза: „Ще се върна навреме за вечеря.“ Но не се върна. Катастрофата го отне от нас, а с него и спокойствието ни. Останах сама с Петър и с наследството, което Иван ми остави – апартаментът в центъра на София, малката ни къща в Банкя и спестяванията, които трябваше да осигурят бъдещето на сина ни.

Но с наследството дойдоха и сенките. Роднините на Иван, които винаги са били усмихнати на масата ни, изведнъж се превърнаха в хищници. Чичо Георги, братът на Иван, започна да идва всеки ден, да настоява, че апартаментът бил негов по право, че Иван му бил обещал. Леля Мария, сестрата на Иван, ми звънеше по десет пъти на ден, за да ми напомни, че къщата в Банкя била построена с пари от родителите им и затова трябвало да се върне в „семейството“.

Първите седмици след погребението бяха мъгла. Не можех да мисля, не можех да спя. Петър плачеше нощем, а аз се опитвах да не се разпадна пред него. Но когато Георги започна да идва с адвокат, когато Мария започна да разпространява слухове сред съседите, че съм „златотърсачка“, разбрах, че трябва да се събудя. За Петър. За себе си.

Една вечер, докато Петър спеше, седнах на кухненската маса и започнах да преглеждам документите. Завещанието на Иван беше ясно – всичко оставаше на мен и на сина ни. Но Георги не се отказваше. На следващия ден дойде с нотариус и започна да ме заплашва, че ще ме изгони от апартамента. – Това не ти принадлежи! – крещеше той, а аз стисках ръцете си под масата, за да не се разплача. – Иван ми обеща! Ти си никоя!

Петър се скри зад вратата и ме гледаше с ужас. След като Георги си тръгна, прегърнах сина си и му обещах, че няма да го оставя. Но нощем, когато той заспиваше, аз се свивах на леглото и се питах дали ще издържа. Дали ще мога да го защитя от алчността на хората, които някога наричах семейство.

Скоро започнаха и анонимните обаждания. Гласове, които ми казваха да се махна, да върна имотите, иначе ще съжалявам. Вратата на апартамента ни беше надраскана с обиди. Съседите започнаха да ме гледат с подозрение. Един ден, докато водех Петър на училище, Мария ме спря на улицата. – Не си мисли, че ще ти се размине. Всички знаем каква си. – Очите ѝ горяха от омраза. – Ще ти вземем всичко.

Започнах да се страхувам да излизам. Петър усещаше напрежението, макар и да се опитвах да го скрия. Веднъж го намерих да плаче в стаята си. – Мамо, ще ни изгонят ли? – попита ме. Сърцето ми се разкъса. – Не, миличък. Никой няма да ни изгони. – Но не бях сигурна дали казвам истината.

Потърсих помощ от адвокат. Госпожа Николова беше строга жена, която ми каза: – Не се поддавайте на натиска. Завещанието е законно. Но трябва да сте силна. – Силна. Думата кънтеше в главата ми. Как се става силен, когато всичко около теб се руши?

Майка ми се опитваше да ми помага, но и тя беше изплашена. – Дъще, не се карай с тях. Може да се разберете. – Но аз знаех, че няма как да се разберем. За тях аз бях пречка, която трябва да бъде премахната.

Една вечер, докато прибирах Петър от училище, го видях да стои сам на двора, а около него се бяха събрали няколко по-големи момчета. – Баща ти щеше да се срамува от теб! – крещеше едно от тях. Петър стоеше с наведена глава, а аз се втурнах към него. – Оставете го! – изкрещях. Момчетата се разбягаха, а Петър се хвърли в прегръдките ми. – Мамо, защо всички ни мразят?

Не знаех какво да му кажа. Само го държах и плаках. Вечерта, когато го сложих да спи, седнах до леглото му. – Понякога хората са зли, защото са нещастни, миличък. Но ние ще се справим. – Не знаех дали го убеждавам или себе си.

С времето започнах да се боря по-яростно. Записах се на курсове по право, за да разбирам по-добре какво мога да направя. Започнах да работя допълнително, за да не зависим от никого. Но Георги и Мария не спираха. Един ден получих писмо от съда – искат да оспорят завещанието. Сърцето ми се сви. Отидох при гроба на Иван и му говорих дълго. – Защо ме остави сама с всичко това? Как да защитя нашия син?

Делото продължи месеци. Всеки път, когато влизах в залата, усещах погледите на Георги и Мария, пълни с омраза. Адвокатката ми се бореше, но аз знаех, че всичко зависи от мен – от това да не се предам. Петър растеше, ставаше по-мълчалив, по-затворен. Веднъж го чух да казва на плюшеното си мече: – Татко, върни се. Мамо е тъжна.

Накрая съдът отсъди в наша полза. Завещанието остана в сила. Но радостта беше горчива. Семейството на Иван окончателно ме отхвърли. Съседите продължаваха да шушукат зад гърба ми. Но аз знаех, че съм направила всичко възможно за Петър.

Сега, когато го гледам как спи, се питам: „Дали ще мога да го опазя от всичко зло? Дали някога ще се почувстваме отново у дома?“

Може би няма правилен отговор. Но знам, че ще се боря докрай. Какво бихте направили вие на мое място? Ще се предадете ли или ще се борите за детето си, дори когато всички са срещу вас?