Сянката на рождения ми ден: Борбата на една майка за семейно разбирателство

– Не мога да повярвам, че пак ще празнуваме отделно – прошепнах сама на себе си, докато подреждах масата в хола. Чиниите тракаха в ръцете ми, а сърцето ми туптеше тежко. Беше ден преди рождения ми ден, а в къщата цареше тишина, която режеше като нож. Преди години, на този ден, домът ни се изпълваше със смях, глъч и аромат на баница. Сега – само ехото на спомени.

Телефонът иззвъня. Погледнах дисплея – „МАРК“. Пръстите ми трепереха, докато вдигах.

– Здравей, мамо. – Гласът му беше тих, почти виновен.
– Здравей, сине. Ще дойдете ли утре? – Опитах се да прозвучи спокойно, но гласът ми издаде надеждата и страха.
– Ммм… Милена не се чувства добре. Може би ще минем само за малко… – Той замълча.
– Разбирам – излъгах. Не разбирах. Не можех да разбера как една жена може да отдалечи сина ми от мен така лесно.

Оставих телефона и седнах на дивана. Сълзите сами потекоха. Спомних си първия път, когато Марк доведе Милена у дома. Усмихната, с големи кафяви очи, но с поглед, който сякаш ме преценяваше. Опитах се да бъда мила, да я приема като дъщеря, която никога не съм имала. Но тя беше студена, дистанцирана. С времето започна да избягва семейните събирания, а Марк все по-рядко се обаждаше.

– Мамо, защо не харесваш Милена? – попита ме веднъж Марк след един скандал.
– Не е въпрос на харесване, сине. Просто усещам, че не иска да бъде част от нас.
– Тя се чувства нежелана! – извика той. – Винаги я гледаш накриво!

Тогава млъкнах. Може би наистина бях прекалено критична. Може би ревнувах от жената, която беше заела мястото ми в сърцето му. Но как да приема тази промяна? Как да приема самотата?

Вечерта преди рождения ми ден седях сама на терасата. Гледах светлините на града и се чудех къде сбърках. Бях дала всичко за Марк – работех две работи, за да го изуча; отказвах си нови дрехи, за да има той всичко; бях до него във всяка болест и радост. А сега… той беше чужд.

На сутринта звънецът иззвъня. Отворих – Марк стоеше на прага с букет карамфили и кутия торта. Милена беше до него, с леко напрегната усмивка.

– Честит рожден ден, мамо – каза Марк и ме прегърна.
– Благодаря ви, че дойдохте – прошепнах.

Седнахме на масата. Опитвах се да поддържам разговор, но всичко звучеше изкуствено.

– Как е работата ти, Милена? – попитах внимателно.
– Добре е – отвърна тя кратко и започна да рови в телефона си.

Марк ме погледна укорително. Усетих как гневът и болката се борят в мен.

– Може ли да поговорим насаме? – обърнах се към сина си.
– Мамо… – въздъхна той, но стана и ме последва в кухнята.

– Сине, не знам какво да правя вече. Чувствам се излишна във вашия живот. Ти си всичко за мен…
– Мамо, не можеш да очакваш всичко да е както преди! Аз имам семейство вече.
– А аз? Аз къде съм в този живот?
– Не знам… – прошепна той и избяга погледа си.

Върнахме се при Милена. Тя вече беше станала.

– Ще тръгваме – каза студено. – Имаме ангажименти.

Гледах как двамата излизат от дома ми – моят син и жената, която никога не приех напълно. Вратата се затвори тихо след тях, но ехото й кънтеше в празната стая.

Прекарах остатъка от деня в размисъл. Вината ме гризеше – дали аз съм виновна за тази пропаст? Дали прекалената ми обич го е задушила? Или просто така е животът – децата порастват и тръгват по свой път?

Вечерта Марк ми изпрати съобщение: „Обичам те, мамо.“

Погледнах снимките по стените – усмихнати лица от миналото. И се запитах: Кога домът престава да бъде дом? Кога майката трябва да пусне детето си напълно?

Може би някой ден ще намерим път един към друг отново. Но днес… днес празнувам сама.

Кажете ми, има ли начин една майка да не загуби себе си в любовта към детето си? Или това е цената на майчинството?