Твърде късно ли е за прошка?

– Не искам повече да те виждам! – гласът на Мария отекна в малката ни кухня, а чашата с чай се разби на плочките между нас. Бях на двадесет и две, тя – на осемнадесет. Беше студена мартенска вечер, а навън вятърът блъскаше прозорците. Майка ни стоеше в ъгъла, стиснала ръце, безмълвна и безсилна. Тогава не осъзнавах, че този момент ще бележи целия ми живот.

Сестра ми и аз винаги бяхме различни – аз амбициозна, тя свободолюбива. Аз учех денонощно, мечтаех да избягам от малкия ни град край Пловдив, докато Мария се увличаше по музика, поетични вечери и шумни компании. Спорът ни започна заради едно момче – Петър, мой приятел от университета, когото тя харесваше. Но истината е, че не ставаше въпрос за него. Ставаше въпрос за всичко натрупано през годините – ревност, неразбиране, страх от самота.

След онази вечер Мария си тръгна. Замина при баща ни в София и повече не пожела да говори с мен. Майка остана сама с мен, но между нас се настани ледена тишина. Всяка сутрин закусвахме мълчаливо, а вечерите прекарвах в стаята си, заровена в книги. Чувствах се победител – бях спечелила спора, но загубих сестра си.

Годините минаваха. Завърших право в Софийския университет с отличие. Намерих работа в престижна кантора, купих си малък апартамент в Лозенец. На пръв поглед имах всичко – кариера, независимост, уважение. Но всяка вечер се прибирах в празния си дом и слушах ехото на собствените си стъпки. Понякога се улавях да търся Мария в лицата на непознати по улицата или да се чудя какво ли прави сега.

Майка ми остаря бързо. Болестите я налегнаха една след друга – диабет, високо кръвно, артрит. Грижих се за нея колкото можех, но тя все повече се затваряше в себе си. Веднъж я чух да шепне през сълзи: „Дано поне на погребението ми се съберете.“ Тези думи ме пронизаха като нож.

Опитах да намеря Мария – писах ѝ във Facebook, звънях на стария ѝ номер, дори потърсих баща ни, когото не бях виждала от години. Той само сви рамене: „Мария е голяма жена вече, сама решава.“

Една вечер през декември телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
– Ало? – гласът ми трепереше.
– Здравей, Ели. Аз съм… Мария.
Сърцето ми спря за миг.
– Мария! Как си? Къде си? Моля те…
– Не знам защо ти звъня. Може би защото майка е зле… Или защото сънувах баба…
Гласът ѝ беше чужд – по-дрезгав, по-уморен.
– Моля те, върни се у дома. Мама има нужда от нас… Аз имам нужда от теб.
– Не знам дали мога да простя всичко… – прошепна тя и затвори.

Седмици наред живях в очакване. Майка се влошаваше. Всяка сутрин ѝ четях писма от Мария – стари картички от детството ни, които пазех в кутия под леглото. Майка плачеше тихо и ме молеше: „Обади ѝ се пак…“

В един януарски ден майка почина. Погребението беше скромно – няколко роднини, съседи и аз. Стоях до гроба ѝ и чаках Мария да се появи. До последно вярвах, че ще дойде. Но тя не дойде.

След всичко това животът ми стана още по-празен. Работата вече не ме радваше, приятелите ми се отдалечиха – кой иска да слуша за семейни драми? Започнах да пиша писма до Мария – всяка седмица по едно. Понякога ги изпращах по пощата на стария ѝ адрес в „Люлин“, понякога просто ги оставях на бюрото си.

Един ден получих писмо обратно:
„Ели,
Не знам дали някога ще мога да ти простя напълно. Но майка ни би искала да опитаме. Ако искаш да говорим – ще бъда в парка пред НДК в неделя следобед.“

Сърцето ми биеше лудо цяла седмица. В неделя облякох най-хубавото си палто и тръгнах към парка. Видях я отдалеч – беше по-слаба, косата ѝ къса и боядисана в червено. Приближих се бавно.
– Здравей…
– Здравей…
Мълчахме дълго.
– Защо не дойде на погребението? – попитах тихо.
– Не можех… Не бях готова да те видя…
– Съжалявам за всичко…
– И аз съжалявам…

Седнахме на пейката и говорихме с часове – за детството ни, за майка, за мечтите и страховете си. Не беше лесно. Имаше много болка между нас, много неизказани думи.

Сега минаха две години оттогава. Виждаме се рядко – все още има рани, които не зарастват лесно. Но поне вече не сме напълно чужди.

Понякога се питам: ако бях направила първата крачка по-рано, щеше ли майка ни да си отиде с усмивка? Щяхме ли с Мария да бъдем истински сестри? Може ли прошката да дойде твърде късно?

А вие какво бихте направили на мое място?