В сенките на разбитите връзки: Борбата на една баба с предателството и загубата

— Как можа, Георги? Как можа да изоставиш децата си? — думите ми се разтресоха във въздуха, докато стоях на прага на апартамента му, а той гледаше в пода, без да смее да ме погледне в очите.

Беше късен ноемврийски следобед, студът се просмукваше през старите дограми, а аз усещах как сърцето ми се свива от болка и гняв. Синът ми, моят Георги, когото отгледах с толкова любов и надежда, беше направил нещо, което никога не съм вярвала, че ще стори — напусна Мария и двете им деца заради някаква жена, с която се запознал на работа. Всичко се случи толкова внезапно, че дори не успях да разбера кога започнаха да се разпадат нещата.

— Мамо, не разбираш… — промълви той, но аз го прекъснах.

— Не, Георги! Ти не разбираш! Децата ти всяка вечер плачат за теб! Мария е съсипана! А аз… аз се чувствам безсилна! — гласът ми се пречупи и сълзите потекоха по бузите ми.

Той само въздъхна тежко и затвори вратата. Останах сама на стълбището, с усещането, че всичко хубаво в живота ми се изплъзва между пръстите ми.

В следващите седмици започнах да ходя по-често при Мария. Тя беше бледа, отслабнала, очите ѝ бяха подпухнали от безсъние. Внуците ми — малката Елица и по-големият Петър — бяха объркани и тъжни. Опитвах се да им бъда опора, да им разказвам приказки вечер, да ги водя в парка през уикендите. Но усещах как между мен и Мария се появява невидима стена.

Една вечер, докато миех чиниите в кухнята ѝ, Мария тихо каза:

— Лиляна, знам, че ти не си виновна. Но понякога не мога да те гледам без да си спомням как Георги ме остави…

Погледнах я и видях болката в очите ѝ. Разбрах я. Аз също страдах — не само заради сина си, но и заради нея. Бяхме две жени, свързани от любовта към едни и същи деца, но разделени от предателството на един мъж.

Опитах се да запълня празнотата с нови занимания. Записах се на курс по рисуване в читалището. Започнах да ходя на народни танци с приятелки от квартала. Дори веднъж един вдовец от блока ме покани на кафе. Но когато седнах срещу него в малкото кафене до пазара и той започна да разказва за своите внуци, усетих как сълзите напират отново. Не можех да избягам от болката.

Петър започна да има проблеми в училище. Учителката му ме извика една сутрин:

— Госпожо Лиляна, Петър е затворен в себе си. Не говори с никого, рисува само тъмни картини… Може би трябва да поговорите с него.

Седнах до него вечерта, докато рисуваше с черен молив върху листа.

— Пете, какво има? — попитах тихо.

Той ме погледна с големите си кафяви очи:

— Баба, защо татко не ни обича вече?

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Обича ви, миличък… Просто понякога възрастните правят грешки, които не могат да поправят.

Но знаех, че думите ми са кухи. Георги рядко се обаждаше. Понякога изпращаше подаръци по куриер — нова играчка за Елица или книга за Петър — но никога не идваше лично. Децата започнаха да го забравят.

Мария все по-често оставаше до късно на работа. Аз поемах грижите за домакинството и децата. Понякога усещах как гневът към Георги ме изпълва до пръсване. Как можа моето момче да стане такъв човек?

Една вечер го срещнах случайно на улицата. Беше с новата си приятелка — млада жена с руса коса и високи токчета. Той ме видя и спря неловко.

— Мамо… — започна той.

— Не съм ти майка днес — отвърнах студено. — Майките не изоставят децата си така.

Той наведе глава и замълча. Аз продължих по пътя си със сълзи в очите.

Минаха месеци. Веднъж Мария ми каза:

— Лиляна, мисля да замина с децата за чужбина. Тук всичко ми напомня за него… Не издържам повече.

Паниката ме заля като студен душ.

— Но аз… аз ще остана сама! Вие сте всичко, което имам!

Тя ме прегърна силно:

— Знам… Но трябва да мисля за тяхното бъдеще.

В онази нощ не можах да заспя. Гледах снимките по стената — Георги като малък, първият рожден ден на Елица, семейните ни ваканции на морето… Всичко изглеждаше толкова далечно и невъзможно за връщане.

В крайна сметка Мария реши да остане — засега. Но знам, че всеки ден може да бъде последен за нашето малко семейство. Опитвам се да бъда силна заради внуците си, но понякога се питам дали някога ще простя на Георги. Дали някога ще мога отново да вярвам в семейството?

Понякога си мисля: Колко ли още баби като мен страдат в тишината на празните си домове? Дали някога ще спрем да плащаме цената на чуждите грешки?