Когато сметката за сватбата дойде: Историята на едно българско семейство

– Не мога да повярвам, че го правите точно сега! – гласът ми трепереше, докато гледах тъщата си право в очите. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а в хола на родителите на Мария напрежението можеше да се реже с нож.

Мария стоеше до мен, стиснала ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя се опитваше да изглежда силна. Майка ѝ, леля Снежа, седеше на дивана с наведена глава, а баща ѝ – чичо Данчо – се взираше в пода, сякаш търсеше отговори между прашните плочки.

– Знаем, че ви разочаровахме – промълви чичо Данчо. – Но просто… не можем да помогнем. Нямаме тези пари.

– Ами всички тези хора, които поканихте? – не издържах аз. – Над сто души! Ваши роднини, приятели от работата, съседите от блока… Как очаквате да платим всичко сами?

Мария се обърна към майка си:
– Мамо, ти ми обеща! Каза, че ще поемете половината разходи. Какво се случи?

Леля Снежа избърса сълза и прошепна:
– Загубих работата си преди два месеца. Не исках да ви тревожа. А баща ти… той още не е получил заплатата от строежа.

В този момент всичко в мен кипна. Толкова месеци планирахме тази сватба. Бяхме избрали ресторант в Банкя, поръчахме жива музика, фотограф, дори фолклорна група за изненада. Родителите на Мария настояха да поканят цялата рода от Плевен и Ловеч. Моята майка и баща се бяха съгласили да поемат част от разходите, но не можеха да покрият всичко.

– Защо не казахте по-рано? – попитах тихо. – Можехме да намалим гостите или да изберем по-скромно тържество.

Мария ме погледна с разбито сърце:
– Не исках да те поставям в тази ситуация. Мислех си, че ще се оправят…

Излязох на балкона да си поема въздух. Софийският въздух беше тежък и лепкав. Чувах как вътре Мария плаче, а родителите ѝ се опитват да я утешат. В този момент се почувствах предаден – не само от тях, но и от собствената си наивност.

Върнах се вътре и казах:
– Ще говорим с моите родители. Ще видим какво можем да направим. Но трябва да отменим част от гостите.

Леля Снежа се разплака:
– Не мога да кажа на леля Гинка и чичо Пешо, че няма да дойдат! Ще ни се смеят всички!

– По-добре да ни се смеят сега, отколкото да затънем в дългове за години напред! – отвърнах остро.

След тази вечер отношенията ни с родителите на Мария охладняха. Тя беше разкъсана между мен и тях. Всяка вечер спорехме – дали изобщо да правим сватба, дали да вземем кредит или просто да подпишем в гражданското и да избягаме някъде сами.

Една вечер седяхме в кухнята на нашата гарсониера в Надежда. Мария гледаше снимките на булчински рокли в телефона си и тихо плачеше.
– Не искам такава сватба… Не искам да започнем живота си с лъжи и дългове.

Прегърнах я:
– Може би това е изпитание за нас. Може би трябва да изберем себе си пред очакванията на другите.

На следващия ден говорих с моите родители. Майка ми беше разочарована:
– Не е честно! Те канят цялата рода, а ние ще плащаме? Но ако това ще ви направи щастливи…

Баща ми беше по-прагматичен:
– Ще помогнем с каквото можем, но няма да теглим кредит заради чужди хора.

В крайна сметка решихме да намалим гостите наполовина. Обадихме се на всички роднини и приятели – някои приеха с разбиране, други се обидиха. Леля Гинка каза:
– Как така няма място за нас? Аз те гледах като малка!

Чувствах се виновен, но знаех, че няма друг изход.

Сватбата беше по-скромна от мечтаното – без фолклорната група, без скъпата украса. Но когато Мария пристъпи към мен в бялата си рокля, разбрах, че всичко останало е без значение.

След тържеството седнахме двамата на пейка пред ресторанта. Мария ме хвана за ръката:
– Мислиш ли, че някога ще им простя?

Погледнах я и отвърнах:
– Не знам… Но знам, че ако не бяхме минали през това, нямаше да сме толкова силни заедно.

Сега си мисля: Колко често позволяваме на чуждите очаквания и семейните обещания да определят нашето щастие? Дали някога ще спрем да живеем заради хорското мнение?