„Какво си мислехме? Живот без семейната кола в България“

Когато съпругът ми и аз решихме да продадем семейната си кола, мислехме, че правим смела стъпка към по-прост и устойчив начин на живот. Представяхме си живот, в който разчитаме на обществения транспорт, колоезденето и ходенето пеша. Изглеждаше като чудесна идея тогава — по-малко стрес, по-малко разходи и по-малък въглероден отпечатък. Въпреки това, реалността на живота без кола в предградията на България се оказа всичко друго, но не и проста.

Приятелите и семейството ни бяха шокирани от решението ни. „Как ще се справите без кола?“ питаха те с недоверие. „Ами пазаруването, лекарските прегледи или спешните случаи?“ Въпреки техните притеснения, бяхме решени да успеем. Бяхме направили проучванията си и вярвахме, че сме подготвени за предстоящите предизвикателства.

Първите няколко седмици бяха управляеми. Наслаждавахме се на новостта да ходим пеша до близките магазини и да използваме обществения транспорт за по-дълги пътувания. Децата ни бяха развълнувани да карат колелата си до училище и се чувствахме добре, че намаляваме въздействието си върху околната среда. Въпреки това, с времето предизвикателствата започнаха да се натрупват.

Пазаруването на хранителни стоки бързо се превърна в логистичен кошмар. Без кола можехме да купуваме само това, което можем да носим, което означаваше по-чести посещения в магазина. Това не само отнемаше време, но и беше изтощително. Опитахме се да използваме услуги за доставка, но те бяха скъпи и често ненадеждни.

Лекарските прегледи и другите ангажименти изискваха прецизно планиране. Графиците на обществения транспорт не винаги бяха удобни и закъсненията бяха чести. Оказахме се, че прекарваме повече време в чакане на автобуси и влакове, отколкото някога сме предполагали. Спонтанността, която колата предоставяше, ни липсваше много.

Спешните случаи бяха съвсем друга история. Когато най-малкото ни дете се разболя посред нощ, осъзнахме колко уязвими сме без превозно средство. Най-близката болница беше на километри разстояние и чакането за такси посред нощ беше изнервящо. В този момент поставихме под въпрос решението си повече от всякога.

Децата ни също започнаха да усещат напрежението. Пропускаха извънкласни дейности и срещи с приятели, защото координирането на транспорта беше твърде сложно. Родителите на техните приятели често трябваше да помагат, което ни караше да се чувстваме виновни и задължени.

С минаването на месеците първоначалното вълнение от експеримента ни без кола избледня, заменено от разочарование и съжаление. Подценихме колко дълбоко е вкоренена културата на автомобилите в нашата общност и колко трудно би било да живеем без такъв.

Въпреки добрите ни намерения, реалността е, че животът без кола в нашата предградска среда е по-труден, отколкото си представяхме. Постоянно ни напомнят за удобството и свободата, които колата предоставя. Нашето пътуване далеч не е приключило и се чудим дали направихме правилния избор.