„Безсрамна си! Ти нямаш деца, а аз съм майка!” – Как снаха ми съсипа рождения ми ден, за да не върне дълга си

„Безсрамна си! Ти нямаш деца, а аз съм майка!” — думите на снаха ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях насред хола, с парче торта в ръка, а около мен всички мълчаха неловко. Беше тридесет и петият ми рожден ден — денят, в който трябваше да се чувствам обичана и ценена. Вместо това, се чувствах като натрапник в собствения си дом.

Всичко започна уж невинно. Майка ми беше подготвила любимата ми баница, баща ми донесе бутилка хубаво вино, а сестра ми Цветелина се беше постарала с домашна торта. Дори брат ми Димитър и жена му Мария дойдоха с двете си деца — малкият Сашко и палавата Ели. Въздухът беше изпълнен с аромата на кафе и смях, докато не дойде време за подаръците.

Мария подаде малък плик с картичка. Усмихнах се и я прегърнах. Но когато отворих плика, вътре имаше само картичка с надпис: „Честит рожден ден! Пожелаваме ти здраве и щастие!” Нищо повече. Не че очаквах нещо скъпо — но преди шест месеца ѝ бях заела 1200 лева, за да покрият ремонта на колата. Тогава обеща да върне парите до два месеца.

Погледнах я въпросително. „Мария, може ли да поговорим след празника?” — прошепнах тихо. Тя ме изгледа остро: „За какво?”

„Знаеш… за онези пари. Много ми трябват този месец.”

Тя изведнъж повиши тон: „Ама ти сериозно ли? На рождения ти ден ли ще говорим за пари?!”

Всички млъкнаха. Брат ми се опита да замаже положението: „Айде, стига сега…”

Но Мария не спря: „Ти не разбираш! Аз съм майка на две деца! Имам толкова разходи! Ти нямаш деца, не знаеш какво е!”

Почувствах как бузите ми пламват. „Мария, не е въпросът дали имам деца или не. Просто ти ми обеща…”

Тя ме прекъсна: „Безсрамна си! Как можеш да ме притискаш така? Точно днес! Не ти ли е неудобно?”

Майка ми се намеси: „Момичета, моля ви… Не е време за скандали.”

Но вече беше късно. Всички погледи бяха вперени в мен — сякаш аз бях виновната. Чувах как леля Галя шепне на съседката: „Ей, парите развалят всичко…”

Седнах на дивана, опитвайки се да преглътна сълзите си. Цветелина се приближи и прошепна: „Не им обръщай внимание. Знаеш я Мария…”

Но не можех да не обръщам внимание. Бях дала тези пари от сърце — спестяванията си от частни уроци по английски. Не съм богата, живея сама в малък апартамент под наем, а работата ми като учителка не носи големи доходи. Но когато Мария ме помоли за помощ, не се поколебах.

След празника всички започнаха да се разотиват. Брат ми дойде при мен:

– Извинявай за Мария… Просто е напрегната напоследък.
– Митко, аз също имам проблеми – отвърнах тихо. – Но никога не бих ѝ отказала помощ.
– Ще поговоря с нея… Ще ти върнем парите.

Но знаех, че няма да стане скоро.

Останах сама сред разхвърляните чаши и остатъците от торта. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Ти нямаш деца…” Колко често в България жените без деца са сочени с пръст? Колко често нашата стойност се измерва само през майчинството?

На следващия ден получих съобщение от Мария: „Извинявай, ако съм те обидила. Просто съм много притеснена напоследък.” Без дума за парите.

Седмици минаха. Всяка вечер гледах към телефона с надежда за превод или поне обаждане. Вместо това получавах снимки на племенниците си с нови дрехи или играчки.

Една вечер майка ми дойде у дома:
– Не се ядосвай, дете… Парите ще ги прежалиш. Семейството е по-важно.
– Ама мамо – отвърнах – ако винаги прощаваме всичко в името на семейството, кога ще има справедливост? Защо винаги жените трябва да търпят?
– Така е било винаги… – въздъхна тя.

Но аз не искам да бъде така винаги.

Започнах да избягвам семейните събирания. Чувствах се предадена не само от Мария, но и от всички останали, които мълчаливо приеха поведението ѝ. Веднъж Цветелина ме попита:
– Ще дойдеш ли на именния ден на Митко?
– Не знам… Не се чувствам добре сред тях.
– Разбирам те… Но ако всички мълчим, нищо няма да се промени.

Тогава реших да напиша това писмо – моята история. Защото вярвам, че не съм единствената жена в България, която е преживяла подобно унижение от близки хора. Защото вярвам, че трябва да говорим открито за тези неща – за парите, за женската солидарност (или липсата ѝ), за това какво значи да бъдеш част от семейство.

Понякога се питам: Ако бях майка като Мария, щяха ли да ме уважават повече? Или просто щяха да намерят друг повод да ме унижат? Кога ще спрем да мерим стойността на една жена само по това дали има деца или не?

А вие как мислите – има ли прошка за такова предателство? Или трябва да поставим граници дори с най-близките си хора?