Бившият ми съпруг не иска да вземе сина ни, но не ми позволява да продължа напред – Изповедта на една майка след развода

– Не, няма да го взема този уикенд. Имам работа. – Гласът на Петър отекна в слушалката, студен и отсечен, докато стисках телефона с потни ръце. Стоях до прозореца в кухнята, а навън дъждът барабанеше по перваза. Синът ми, Мартин, седеше на масата и рисуваше сини облаци върху листа, сякаш не чуваше напрежението във въздуха.

– Но, Петре, обеща му… – прошепнах, опитвайки се да не издам отчаянието си. – Той те чака цяла седмица.

– Не ме интересува. Ти си го избра. – И затвори.

Седнах до Мартин и го погалих по косата. Той не каза нищо, само продължи да рисува. Вече бях свикнала с тези разговори – всяка седмица едно и също. Петър отказваше да поеме отговорност за сина ни, но в същото време не ми позволяваше да продължа напред. Когато разбрал, че имам нов човек до себе си – Стефан, започна да ме заплашва, че ще ми вземе детето, ако позволя на някой друг да му стане баща.

Понякога се чудех дали не съм сгрешила някъде по пътя. Дали не трябваше да остана с Петър заради Мартин? Но спомените за скандалите, за тишината между нас, за студените вечери, в които се чувствах по-самотна от всякога, ме връщаха към реалността. Не можех повече да живея в лъжа.

Стефан беше различен. Топъл, внимателен, обичаше Мартин като свой син. Но Петър не можеше да приеме това. Веднъж дори дойде пред блока и крещя на Стефан:

– Няма да ти позволя да се правиш на баща на моето дете! Разбра ли ме?

Съседите надничаха през прозорците, а аз стоях между двамата мъже, трепереща от страх и срам. Мартин беше вътре и гледаше анимации, но после цяла нощ плака и ме питаше защо татко е ядосан.

Майка ми също не одобряваше новата ми връзка. „Хората ще говорят“, казваше тя. „Мисли за детето!“ А аз мислех само за това как да оцелея между всички тези очаквания и обвинения.

Всяка сутрин ставах рано, приготвях закуска за Мартин и го водех на училище. Работех като счетоводителка в малка фирма в центъра на София. Вечер се прибирахме двамата вкъщи – аз уморена, той мълчалив. Понякога Стефан идваше на вечеря и носеше шоколадови бонбони за Мартин. Виждах как синът ми се отпуска до него, как се смее на шегите му. Но после идваха нови заплахи от Петър – съобщения, обаждания посред нощ:

– Ако още веднъж видя онзи до детето ми, ще те съсипя!

Започнах да се страхувам. Не само за себе си, но и за Мартин. Веднъж го намерих да плаче в стаята си:

– Мамо, аз ли съм виновен? Защо тате не ме иска?

Сърцето ми се късаше. Прегърнах го силно и му обещах, че всичко ще се оправи. Но вътре в мен бушуваше буря от вина и безсилие.

Опитах се да говоря с Петър като възрастни хора:

– Моля те, нека мислим за Мартин. Той има нужда от стабилност.

– Стабилност? – изсмя се той горчиво. – Ти му обърка живота! Аз няма да позволя друг мъж да го възпитава!

– Но ти не го виждаш! Не идваш дори когато обещаеш!

– Това е моя работа! – отсече той и затвори.

Започнах да ходя при психолог. Там плаках за първи път от години. Казаха ми, че трябва да поставя граници, че имам право на щастие. Но как се поставят граници на човек, който използва детето ти като оръжие?

Една вечер Стефан ме прегърна силно:

– Не мога да гледам как страдаш. Ако трябва, ще се отдръпна…

– Не! – извиках през сълзи. – Само ти ми остана.

Тогава разбрах – трябваше да избера между любовта си към Стефан и спокойствието на Мартин. Или поне така ми изглеждаше.

Спрях да каня Стефан у дома. Мартин стана още по-затворен. Петър продължаваше да не идва, но поне вече нямаше скандали пред блока.

Една сутрин Мартин ме погледна сериозно:

– Мамо, кога ще бъдем щастливи пак?

Не знаех какво да му кажа. Самата аз не знаех какво е щастие вече.

Понякога си мисля – колко още ще издържа? Колко още ще позволявам на миналото да определя бъдещето ни? Има ли изобщо изход от този омагьосан кръг?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете любовта или спокойствието на детето си?