„Бременна не влизай в колата ми!“ – Историята на едно българско семейство, разкъсано между суеверия, конфликти и самота

– Не, Мария! Казах ти вече – бременна не влизай в колата ми! – гласът на Петър отекна по целия паркинг пред блока, а аз замръзнах с ръка на дръжката. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките, а съседите надничаха през прозорците, привлечени от скандала. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. – Петре, моля те, не започвай пак с тези глупости! Виждаш, че не се чувствам добре, а и трябва да отидем до майка ми – прошепнах, опитвайки се да не избухна.

Той обаче беше непреклонен. – Не ме интересува! Баба ми винаги е казвала, че ако бременна жена влезе в колата, ще донесе нещастие на семейството. Не искам да рискувам! – очите му святкаха, а аз се почувствах като натрапник в собствения си живот. Сълзите ми напираха, но се сдържах. Обърнах се и тръгнах пеша, въпреки че краката ми трепереха, а коремът ми тежеше като олово.

Това беше началото на края. От този ден Петър сякаш се промени. Започна да се държи дистанцирано, да избягва разговорите с мен, да се прибира все по-късно. Вечерите ни преминаваха в мълчание – аз седях на дивана, галех корема си и се чудех какво съм сгрешила. Майка ми се опитваше да ме успокои по телефона, но и тя беше объркана. – Може би просто се страхува, Марийче. Мъжете понякога не знаят как да се справят с отговорността – казваше тя, но думите ѝ не ми носеха утеха.

Скоро след това започнаха и дребните подмятания. – Ако не беше толкова инатлива, нямаше да се караме – мърмореше Петър, докато си сипваше ракия вечер. – Всичко е заради твоите прищевки. – А аз се питах: наистина ли вината е моя? Дали не съм прекалено чувствителна? Или просто той търси повод да избяга от отговорността?

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона в другата стая. Гласът му беше тих, почти шепот. – Не знам колко още ще издържа, майка ѝ само я настройва срещу мен. А и това дете… не съм сигурен, че съм готов. – Сърцето ми се сви. Не бях подслушвала нарочно, но думите му ме пронизаха като нож. Отидох в спалнята, легнах и се разплаках безутешно. За първи път се почувствах напълно сама.

С времето нещата станаха още по-лоши. Петър започна да нощува при майка си, а когато беше вкъщи, избягваше да ме докосва. – Не искам да навредя на бебето – казваше, но усещах, че просто не иска да е близо до мен. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. – Горката Мария, сама ще си гледа детето – чувах ги, докато изхвърлях боклука. Дори приятелките ми се отдръпнаха – някои не искаха да се месят, други просто не знаеха какво да кажат.

Един ден, докато седях на пейката пред блока, към мен се приближи баба Станка – най-старата съседка. – Момиче, не се ядосвай на Петър. Мъжете са суеверни, особено като се уплашат. Но ти си силна, ще се справиш – сложи ръка на рамото ми и ме погледна с топлите си очи. За миг ми стана по-леко, но после пак ме заля вълната на самотата.

Когато дойде време да раждам, Петър не беше до мен. Изпрати ме до болницата и си тръгна, без да ме целуне за късмет. Родих момиченце – нарекох я Елица, на майка ми. В онзи момент, докато държах малкото вързопче в ръцете си, разбрах, че вече не мога да разчитам на никого, освен на себе си. Петър дойде да ни види чак на третия ден. Стоеше неловко до леглото, не знаеше какво да каже. – Честито… – измърмори и избяга, сякаш се страхуваше от собственото си дете.

След изписването всичко се промени окончателно. Петър почти не се прибираше, а когато беше вкъщи, се карахме за най-малкото. – Ти си виновна, че всичко се разпадна! – крещеше той една вечер, докато Елица плачеше в креватчето си. – Ако беше слушала, ако не беше толкова инатлива… – Но аз вече не можех да плача. Бях изчерпана, празна, като сянка на самата себе си.

Майка ми се премести при мен, за да ми помага с бебето. – Ще мине и това, Марийче. Ти си силна, ще се оправиш – повтаряше тя, но аз не вярвах. Чувствах се като провал – не успях да запазя семейството си, не успях да убедя Петър, че суеверията не могат да разрушат любовта. Всяка вечер, когато приспивах Елица, се питах: какво ще ѝ кажа, когато порасне? Как да ѝ обясня, че баща ѝ избра страха пред семейството?

Сега, когато пиша тези редове, Елица вече е на три години. Петър идва рядко, носи подаръци, но не остава дълго. Аз работя на две места, за да се справям. Понякога нощем се будя и се чудя: можех ли да направя нещо различно? Дали ако бях по-покорна, ако бях премълчала, щяхме да сме заедно? Или просто някои хора не могат да се преборят със страховете си, дори когато залогът е собственото им семейство?

Пиша това, защото знам, че не съм единствената. Колко от вас са се сблъсквали с подобни суеверия, с неразбиране, с болката да останеш сам? Може ли една глупава бабешка приказка да съсипе живота на цяла фамилия? Или просто това е извинение за нещо, което отдавна е било счупено?

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да се кача в онази кола, въпреки всичко? Или щях да избера себе си по-рано? Как мислите – има ли смисъл да се борим за хора, които не искат да се променят?