Бягство към работата: В сянката на една българска брачна драма

„Пак ли си забравила да купиш хляб, Мария? Колко пъти трябва да ти казвам, че без хляб вечерята не е вечеря?“ – гласът на Петър отеква в малката ни кухня, а аз стискам зъби и се опитвам да не избухна. Поглеждам към него – сивият му поглед е студен като зимна утрин в София. „Извинявай, просто днес беше много натоварено в офиса…“, прошепвам, но думите ми увисват във въздуха. Той вече е обърнал гръб и рови из шкафа за нещо друго, което да му послужи за повод да ме уязви.

Така започва почти всяка моя вечер през последните пет години. Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше усмихнат, амбициозен и ме караше да се чувствам специална. Но с времето нещо се пречупи – може би в него, може би в мен. Сега домът ни е пълен с мълчание, което тежи повече от всяка обида.

Работата ми в счетоводната фирма стана моето убежище. Там съм Мария – компетентна, уважавана, дори харесвана от колегите си. Там мога да се смея на шегите на Ива и да обсъждам новите данъчни закони с Георги, без да се страхувам от подигравки или презрение. В офиса дори кафето има по-добър вкус.

Но тази двойственост ме разкъсва. Всяка сутрин, когато заключвам входната врата зад гърба си, усещам как дишам по-леко. А вечер, когато се връщам у дома, стомахът ми се свива от напрежение. Петър рядко пита как е минал денят ми – ако го направи, е само за да намери повод да ме упрекне, че прекарвам твърде много време на работа или че не съм достатъчно добра съпруга.

Майка ми често ми казва: „Търпи, Марийче, така е в живота. Мъжете са трудни.“ Но аз не искам да търпя. Не искам да се примирявам с живот, който ме кара да се чувствам невидима. Понякога си представям как просто си тръгвам – взимам няколко дрехи и любимата си книга и изчезвам някъде из Родопите. Но после се връщам в реалността – ипотеката на апартамента, кредитът за колата, общите ни приятели…

Един ден, докато подреждах документи в офиса, Ива ме погледна загрижено: „Мария, добре ли си? Изглеждаш уморена.“ Усмихнах се насила: „Просто не спах добре.“ Тя не каза нищо повече, но видях съчувствието в очите ѝ. След работа ме покани на кафе. Седнахме в малкото заведение до фирмата и тя тихо попита: „Петър пак ли ти прави проблеми?“ За миг ми се прииска да ѝ разкажа всичко – за обидите, за студенината, за това как всяка вечер броя минутите до сутринта. Но само кимнах.

„Знаеш ли,“ каза Ива, „имаш право на повече. Не си длъжна да живееш така.“ Думите ѝ ме удариха като шамар. Толкова време бях свикнала да мисля, че това е нормално – че трябва да търпя заради брака, заради родителите ни, заради „какво ще кажат хората“.

Същата вечер Петър закъсня от работа. Седях сама на масата и гледах снимките ни от сватбата – усмихнати лица, обещания за щастие. Кога всичко се обърка? Кога престанахме да бъдем ние?

Когато той най-накрая се прибра, беше раздразнен: „Пак ли си седяла цяла вечер пред телевизора? Не можеш ли поне веднъж да сготвиш нещо нормално?“ Гласът му беше остър като нож. Не издържах:
– Петре, защо винаги трябва да ме упрекваш? Каквото и да направя, все не е достатъчно!
Той ме изгледа с изненада – явно не очакваше да му противореча.
– Ако не ти харесва тук, знаеш къде е вратата – изсъска той.
Сълзите напълниха очите ми, но този път не ги скрих.
– Може би наистина трябва да си тръгна…

Той замълча. За първи път от години видях несигурност в очите му.

На следващия ден взех отпуск и заминах при майка ми в Стара Загора. Тя ме посрещна с прегръдка и топла супа. „Марийче, ти сама ще решиш какво е най-добре за теб“, каза тя този път по-различно – сякаш разбираше болката ми.

Прекарах няколко дни там – разхождах се из парка, говорих с приятелки от детството си. За първи път от години усещах спокойствие. Започнах да си задавам въпроси: Защо трябва да живея в страх? Защо трябва да жертвам себе си заради чужди очаквания?

Когато се върнах в София, Петър ме чакаше у дома. Беше по-тих от обикновено.
– Мария… съжалявам. Може би наистина трябваше да те слушам повече.
Не знаех какво да кажа. Дали беше искрен? Или просто се страхуваше да остане сам?

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си – уморена жена с тъжни очи и нова решителност.

Може би е време да избера себе си. Може би е време да спра да бягам към работата и да започна отначало.

А вие какво бихте направили на мое място? Дали бихте имали смелостта да промените живота си?