Да избереш раздялата… Историята на Мария от панелката в Люлин

– Мария, пак ли ще ми мрънкаш за тия сметки? – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз стисках в ръка фактурата за тока. Вън беше ноемврийски мрак, а в панелката на осмия етаж в Люлин лампата премигваше като сърцето ми – ту силно, ту слабо.

– Не ти мрънкам, просто питам кога ще ги платим. Не искам пак да ни спират тока пред детето! – отвърнах тихо, но гневът ми клокочеше. Синът ни, Дани, беше в стаята си и се преструваше, че учи, но знаех, че слуша всяка дума.

Петър въздъхна тежко и тресна чашата си по масата. – Все едно само аз съм виновен! Ти не работиш вече трети месец, а аз се скъсвам на две места! Какво повече искаш от мен?

Замълчах. Не можех да му кажа, че и аз се чувствам безполезна, че ме боли от безсилието. Че всяка сутрин ставам с мисълта как ще преживеем деня. Че се страхувам да не изгубя и малкото, което имаме.

Вечерта премина в мълчание. Петър гледаше телевизия с бутилка бира, а аз седях до прозореца и гледах светлините на другите апартаменти. Чудех се дали и там някоя жена плаче тихо, за да не я чуят.

На следващия ден майка ми звънна. – Миме, добре ли си? Чух се с леля ти – казала, че пак сте се карали с Петър.

– Добре съм, мамо. Просто… уморена съм – излъгах. Не исках да я тревожа. Тя винаги казваше: „Търпи, дете, заради детето.“ Но колко още можех да търпя?

Седнах до Дани вечерта. Той беше на десет и вече разбираше повече, отколкото исках. – Мамо, ще се разведете ли с тате?

Сърцето ми се сви. – Не знам, миличък. Понякога хората не могат да живеят заедно, дори да се обичат.

– Аз не искам да се карате… – прошепна той и ме прегърна силно.

Тогава разбрах – не мога повече така. Не мога да го лъжа, че всичко е наред. Не мога да се преструвам пред себе си.

На следващата сутрин казах на Петър: – Трябва да поговорим сериозно.

Той ме изгледа подозрително. – Пак ли ще започваш?

– Не мога повече така. Не съм щастлива. И ти не си. Дани страда. Мисля… мисля, че трябва да се разделим.

Петър млъкна за първи път от месеци. Погледна ме дълго, после каза: – Това ли искаш? Да разбиеш семейството ни?

– Семейството ни вече е разбито, Петре. Само се преструваме.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Майка ми плака по телефона: „Как ще живееш сама с дете? Как ще се оправиш?“ Съседката от долния етаж ме срещна на стълбите: „Марийке, чух… ама ти си силна жена.“

Силна? Аз? Всяка вечер плачех в банята, за да не ме чуе Дани. Приятелките ми казваха: „По-добре сама, отколкото нещастна.“ Но никой не знаеше какво е да се прибереш в празен дом, където ехото на споровете още кънти.

Петър си събра багажа една неделя сутрин. Дани го гледаше с големи очи.

– Ще идваш ли пак? – попита той.

– Разбира се, юнак – отвърна Петър и го прегърна силно.

Когато вратата се затвори след него, тишината беше оглушителна. Седнах на пода и заплаках с глас.

Минаха седмици. Научих се да правя всичко сама – да сменям крушки, да нося тежки торби от пазара, да утешавам Дани след кошмарите му. Намерих работа в кварталната аптека. Започнах да излизам повече с приятелки. Понякога вечер усещах празнината до себе си като студен вятър през прозореца.

Но една сутрин Дани дойде при мен с рисунка – трима усмихнати човека държат ръце.

– Това сме ние – каза той. – Вече не се караме.

Сълзи напълниха очите ми. Може би не съм провалила всичко. Може би смелостта е точно това – да избереш трудния път заради детето си и себе си.

Понякога вечер още се питам: „Дали направих правилния избор? Щеше ли да е по-лесно да остана?“ Но после виждам усмивката на Дани и знам – понякога най-трудното решение е най-правилното.

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте търпели заради детето?