Да намеря отново Мария: Търсенето на изгубената детска любов

– Не можеш да я намериш, Сашо! – изкрещя майка ми, докато трескаво ровех в стария шкаф за снимки. – Остави миналото, момче! Животът е тук и сега!

Но аз не можех да я оставя. Не и Мария. Не и момичето с луничките и смеха, който ме караше да забравя, че баща ми пак е пил и че вкъщи мирише на отчаяние. Беше лято на 2002-ра, когато я видях за последно – на спирката пред читалището в нашето малко градче. Тогава тя замина с родителите си за София, а аз останах с обещанието, че ще ѝ пиша. Писах ѝ. Два пъти. Не получих отговор.

Годините минаваха, животът ме завъртя из София, после обратно в Пловдив, после пак в родния град. Работих каквото намеря – сервитьор, продавач на книги, дори за кратко в една строителна фирма. Винаги обаче, когато се прибирах вкъщи и виждах старата ни снимка – аз и Мария на люлките в парка – нещо ме стягаше в гърдите. Майка ми казваше, че съм глупав да се вкопчвам в миналото. Баща ми само мълчеше, но знаех, че и той има свои призраци.

Една вечер, докато седяхме на масата и ядяхме постна леща, майка ми пак започна:
– Защо не си намериш момиче тук? Виж Галя от съседите – хубава е, работлива…
– Не е Мария – отвърнах тихо.
– Мария! – изсмя се баща ми горчиво. – Тя сигурно вече е омъжена с две деца!

Може би беше прав. Но не можех да спра да мисля за нея. Реших да я потърся във Facebook. Имаше десетки Марии с нейното фамилно име. Изпратих съобщения на всички. Само една ми отговори:
„Здрасти, Александре! Не мога да повярвам… Ти ли си?“

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Разбрахме се да се видим в София, в едно кафене до НДК. Пътувах цяла нощ с влака, не мигнах от вълнение и страх.

Когато я видях, времето спря. Беше пораснала, по-красива, но очите ѝ бяха същите – топли и малко тъжни.
– Здравей, Сашо…
– Здравей, Мария…

Мълчахме няколко минути. После тя заговори:
– Мислех си за теб понякога… Но животът ме завъртя. Омъжих се млада, разведох се… Имам син.

Усетих как надеждата ми се пропуква. Но не можех да се откажа толкова лесно.
– Искаш ли да се разходим? – попитах.

Разхождахме се из парка зад НДК и си разказвахме за всичко пропуснато – за болките, за радостите, за провалите. Тя ми разказа за трудния си брак, за самотата в големия град.
– Понякога си мисля – каза тя тихо – че никога няма да бъда истински щастлива.
– Аз също – признах.

Върнах се у дома объркан. Майка ми ме посрещна на прага:
– Намери ли я?
– Намерих я… но не е същото.

Дните минаваха тежко. Работата не вървеше, баща ми пак започна да пие повече от обикновено. Една вечер го чух да плаче в кухнята. Отидох при него и го прегърнах за първи път от години.
– Всички губим нещо, Сашо – прошепна той.

Започнах да пиша писма до Мария – истински писма, на хартия. Понякога тя ми отговаряше кратко: „Добре съм“, „Синът ми е болен“, „Работата е тежка“. Друг път мълчеше с месеци.

Един ден получих писмо от нея:
„Сашо,
Понякога си мисля какво би било, ако бяхме останали заедно… Но животът ни е друг сега. Благодаря ти, че ме потърси. Благодаря ти, че ме помниш.“

Седях дълго с това писмо в ръце. Майка ми влезе тихо в стаята:
– Понякога трябва да пуснеш миналото, за да живееш.

Погледнах я и разбрах колко е права. Но как се пуска нещо толкова скъпо?

Сега стоя на прозореца и гледам как дъждът блъска по стъклото. Мисля си за Мария, за баща ми, за всички изгубени шансове.

Може ли човек някога наистина да върне това, което е изгубил? Или трябва просто да се научи да живее с празното място в сърцето си?