Да обичаш чуждо дете: Проклятие или благословия?

– Пак ли си забравила да заключиш вратата, Ива?! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше късен ноемврийски следобед, а вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин. Ива стоеше до масата, с ръце в джобовете на раздърпаното си яке, и ме гледаше с онзи празен, инатлив поглед, който ме побъркваше.

– Не съм забравила. Просто излязох за малко – отвърна тя и се обърна към прозореца.

В този момент усетих как гневът ми се смесва с безсилие. От три години се опитвах да бъда майка на Ива – дъщерята на мъжа ми, Стефан. Истинската ѝ майка ги беше напуснала, когато Ива беше на десет. Аз влязох в живота им, когато тя вече беше тийнейджърка – затворена, бунтарка и убедена, че никой няма право да ѝ казва какво да прави.

– Не можеш да продължаваш така! – настоях аз. – Вече си на осемнайсет. Не си завършила училище, нямаш работа… Какво ще правиш с живота си?

Тя не отговори. Само стисна устни и излезе от кухнята. Останах сама сред тишината и миризмата на изстинало кафе. Стефан беше на работа – шофьор на камион, рядко се прибираше навреме. Всичко падаше върху мен: готвенето, чистенето, грижите за Ива. А тя… тя сякаш нарочно правеше всичко напук.

Понякога се питах защо изобщо се старая. Никога не съм искала да бъда майка на чуждо дете. Мечтаех за свое бебе, но съдбата ми даде само един син – Петър, който вече беше студент във Варна и рядко се прибираше у дома. Сега домът ми беше пълен с тишина и напрежение.

Една вечер, докато миех чиниите, Стефан се прибра по-рано от обикновено. Видя ме разстроена и попита:

– Пак ли сте се скарали?

– Не мога повече така, Стефане! – избухнах аз. – Опитвам се да ѝ помогна, а тя не ме слуша! Не ме уважава! Защо трябва аз да понасям всичко?

Той въздъхна тежко и седна до мен.

– Знам, Мария… Но тя е още дете. Трудно ѝ е.

– На мен също ми е трудно! – извиках аз. – Не съм ѝ майка! Никога няма да бъда!

Сълзите ми потекоха сами. Стефан ме прегърна неловко.

– Моля те, опитай още малко. За мен.

Думите му ме удариха като шамар. За него… Винаги за него правех всичко. Но за себе си? За себе си никога не мислех.

Следващите дни минаха в мълчание. Ива почти не говореше с мен. Веднъж я чух да плаче в стаята си, но не посмях да вляза. Страхувах се от отхвърлянето ѝ повече от всичко.

Една сутрин я заварих в кухнята с куфар до краката ѝ.

– Къде тръгваш? – попитах тихо.

– При майка ми – отвърна тя без да ме погледне.

– Но… тя не ти е писала от години…

– Писала ми е. Ще живея при нея.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Само стоях и гледах как детето на другата жена си тръгва от моя дом.

Стефан беше бесен, когато разбра.

– Как можа да я оставиш да си тръгне?!

– Не съм я спирала! Тя никога не ме прие! Какво повече можех да направя?

Той замълча и излезе, тръшкайки вратата след себе си.

Останах сама в празния апартамент. Дните минаваха бавно и тежко. Чудех се дали някога ще получа благодарност за всичко, което направих за Ива – за вечерите, в които я чаках да се прибере; за дрехите, които ѝ купувах; за сълзите, които пролях заради нея.

Минаха месеци. Един ден телефонът звънна – непознат номер.

– Ало? – обадих се плахо.

– Мария? Аз съм… Ива.

Гласът ѝ беше тих и несигурен.

– Може ли… може ли да дойда у вас? Майка ми пак замина за чужбина…

Сълзите ми потекоха без предупреждение.

– Разбира се, Иве… Вратата винаги е отворена за теб.

Тя дойде същата вечер – по-слаба, с уморени очи. Не казах нищо, просто я прегърнах. За първи път тя не се дръпна.

Сега седя до прозореца и гледам как Ива спи на дивана в хола. Мисля си за всички години на битки и болка. Дали има смисъл да обичаш чуждо дете? Дали някога ще получиш благодарност или поне разбиране?

Може би никога няма да бъда истинската ѝ майка. Но понякога любовта не идва веднага – понякога трябва просто да чакаш и да вярваш.

А вие как мислите? Заслужава ли си да дадеш сърцето си на някой, който не е твое дете? Или това е най-голямата глупост, която човек може да направи?