Денят, в който всичко се промени: Моята битка със снахата и сина ми

– Не мога повече, мамо! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на кухнята, стиснал юмруци, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а миризмата на прясно изпечен хляб се смесваше с напрежението във въздуха.

– Какво значи „не можеш повече“? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. От месеци усещах как нещо между него и Ива се къса. Вечерите им станаха кратки, разговорите – студени. Аз, майка му, винаги съм вярвала, че мога да оправя всичко. Но този път не беше така.

– Развеждаме се – прошепна той. – Не издържам вече на нейните претенции, на това постоянно недоволство…

В този момент сякаш целият свят спря. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, в които съм се карала с Ива – за дреболии, за възпитанието на малкия Сашко, за това какво ядем на вечеря. Винаги съм мислела, че тя не е достатъчно добра за Петър. Че не го обича така, както аз бих искала.

– А Сашко? – попитах го с глас, който едва познах.

– Ще се разберем… Ще го виждам често. Но не мога повече така.

Тогава си спомних последния ни скандал с Ива. Беше преди седмица – тя дойде да вземе Сашко от нас и аз не се сдържах:

– Защо пак си го облякла така тънко? Детето ще настине! – изсъсках аз.
– Мария, моля те… Не започвай пак! – отвърна тя уморено.
– Ако ти беше истинска майка…
– Достатъчно! – прекъсна ме тя и излезе, тресвайки вратата.

Сега си мисля – дали не аз бях част от проблема? Дали моите думи не са били нож в раната им? Винаги съм искала най-доброто за Петър, но може би съм го задушавала със собствените си страхове и очаквания.

В следващите дни домът ни беше като призрачен кораб. Петър идваше и си тръгваше мълчаливо. Сашко беше объркан и тъжен. Аз се опитвах да запълня тишината с готвене и чистене, но нищо не помагаше.

Една вечер Ива дойде да вземе Сашко. Стояхме една срещу друга в коридора – тя с подпухнали очи, аз с ръце в престилката.

– Мария… – започна тя плахо. – Знам, че не ме харесваш. Но аз обичам Сашко и ще направя всичко за него.
– Не е въпросът дали те харесвам – отвърнах студено. – Въпросът е дали можеш да бъдеш майка на моето внуче така, както аз бих искала.
– Никога няма да бъда теб – каза тя тихо. – Но ще бъда най-добрата майка, която мога.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път видях в очите ѝ болка, страх и любов едновременно. За първи път осъзнах, че тя също страда. Че не е врагът в тази история.

Седмици минаха в безсънни нощи и безкрайни разговори с Петър. Той беше като сянка на себе си. Веднъж го чух да плаче в стаята си – плачеше като малко момче, което е изгубило всичко скъпо.

– Мамо… – прошепна той една сутрин, докато пиехме кафе на балкона. – Мислиш ли, че сбърках? Че трябваше да се боря повече?
– Не знам, сине… – отвърнах аз. – Може би всички сбъркахме някъде по пътя.

В този момент разбрах колко е лесно да съдиш другите, когато не носиш тяхната болка. Колко е трудно да приемеш, че децата ти вече не са твои малки момченца, а възрастни хора със свои избори и грешки.

Разводът мина бързо и тихо. Сашко остана при Ива през седмицата, а уикендите беше при нас. В началото го гледах с жалост – мислех си какво ли преживява това малко момче между двама родители и една баба, които не могат да се разберат.

Един ден той ме погледна сериозно:
– Бабо, ти обичаш ли мама?
Замръзнах. Какво да му кажа? Да излъжа ли? Да му кажа истината?
– Обичам я… защото тя ти е майка – казах най-накрая. – И защото ти обичаш нея.
Той се усмихна и ме прегърна силно. В този миг разбрах колко много значи прошката.

Сега живея с мисълта, че семейството не е идеално. Че понякога трябва да пуснеш хората да вървят по своя път, дори когато те боли до смърт. Научих се да говоря по-малко и да слушам повече. Да приемам различията и да търся общото.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-добра свекърва? Щях ли да дам повече любов и по-малко упреци? А вие как бихте постъпили на мое място?