Дядо, който отново ще става баща: Историята на една късна изневяра

– Как можа? – думите ми излязоха като шепот, но в тях се криеше цялата буря, която бушуваше в мен. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали ръба на масата, докато Петър гледаше в пода. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозореца. В този момент светът ми се срина.

Петър и аз сме заедно откакто бяхме студенти във Велико Търново. Той беше онзи тих, усмихнат мъж, който винаги знаеше как да ме разсмее. Преживяхме толкова много – безпаричието в началото, раждането на двете ни деца, строежа на къщата в покрайнините на града. Мислех си, че сме преминали през всичко. Но явно съм грешала.

Преди година започнах да усещам промяна. Петър стана по-затворен, често се прибираше късно с оправданието, че има работа в автосервиза. Децата вече бяха пораснали – Мария живее в София, а Стефан работи в Германия. Останахме само двамата и тишината между нас започна да тежи.

– Не исках да те нараня – каза той най-накрая, гласът му едва доловим.

– Не си искал? – изсмях се горчиво. – Петър, ти ще ставаш баща! На 62 години! И не от мен…

Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Коя е тя? Откога? Как можа да ми причиниш това след толкова години?

Седнах на стола и се загледах в чашата с чай пред мен. Ръцете ми трепереха. Спомних си първите ни години заедно – как Петър ми носеше люляци всяка пролет, как ме държеше за ръка по калните улици на Търново. Кога се изгубихме?

– Тя е… Марияна – каза той тихо. – Работи при нас от миналата година. Млада е… на 35.

Усетих как нещо в мен се къса. Марияна… Познавах я бегло – беше мила, винаги усмихната, но никога не съм си представяла…

– И какво ще правиш сега? – попитах го с глас, който не познах.

– Не знам – призна той. – Обичам те… но…

– Но? – прекъснах го. – Обичаш и нея ли?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяко признание.

В следващите дни домът ни беше като призрачен кораб. Петър спеше на дивана в хола, а аз се затварях в спалнята и плачех безутешно. Опитвах се да разбера къде сбъркахме. Дали вината е моя? Дали съм го пренебрегвала? Или просто животът ни е износил като стар пуловер?

Една вечер Мария ми се обади от София.

– Мамо, какво става? Татко звучи странно по телефона.

Не можех да й кажа истината. Как да кажа на дъщеря си, че баща й ще има дете от жена почти на нейната възраст?

– Просто е уморен, миличка – излъгах.

Но лъжата тежеше като камък в гърдите ми.

Седмица по-късно Петър ми каза, че трябва да говорим сериозно.

– Марияна иска да задържи детето – каза той. – Аз… ще бъда до нея.

– А до мен? – попитах тихо.

Той ме погледна с очи, пълни със съжаление.

– Не мога да те оставя… но не мога и да изоставя детето си.

В този момент осъзнах колко самотна съм станала. Всички около мен имаха свои животи – децата ми далеч, приятелките ми заети със собствените си проблеми. А аз? Аз бях жената, която всички познаваха като „съпругата на Петър“.

Седмици наред се лутах между гнева и отчаянието. Веднъж дори отидох до автосервиза и видях Марияна – коремът й вече личеше под широката блуза. Погледна ме с онзи виновен поглед, който само жените могат да си разменят.

– Извинявай… – прошепна тя.

Не й отговорих. Какво можех да кажа? Че й прощавам? Че я мразя?

Вкъщи Петър продължаваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Готвеше кафе сутрин, питаше ме как съм… Но между нас стоеше невидима стена.

Една вечер седнахме заедно на терасата. Беше тихо, само щурците пееха в тъмното.

– Какво ще правим сега? – попитах го.

Той въздъхна дълбоко.

– Не знам… Може би трябва да се разведем…

Тези думи ме удариха като шамар. Развод? След всичко преживяно?

– А ако не искам? Ако искам да останем семейство?

Той ме погледна уморено.

– Не знам дали можем да върнем времето назад…

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път осъзнах колко много съм се страхувала от самотата. Но още повече ме беше страх от това да остана с човек, който вече не е изцяло мой.

Дните минаваха бавно. Понякога си мислех да замина при Стефан в Германия или при Мария в София. Но после си казвах: това е моят дом! Защо аз трябва да напускам?

Скоро новината за бебето се разнесе из квартала. Съседките започнаха да ме гледат със съжаление или любопитство. Една сутрин баба Недка от третия етаж ме спря пред входа:

– Мила, животът е странен… Но ти си силна жена! Не позволявай на никого да ти вземе достойнството!

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да излизам повече, записах се на курс по рисуване в читалището. За първи път от години правех нещо само за себе си.

Петър продължаваше да живее между два свята – идваше у дома вечер, а през деня беше при Марияна и детето. Виждах го как остарява пред очите ми – уморен, объркан, виновен.

Понякога си мисля: дали можехме да избегнем всичко това? Дали ако бяхме говорили повече един с друг през годините, щяхме да останем истинско семейство?

Сега стоя на прозореца и гледам как снегът покрива двора ни. Животът ми вече никога няма да бъде същият. Но поне знам едно: аз не съм само „съпругата на Петър“. Аз съм Маргарита – жена със своя история, със своите болки и мечти.

Понякога си задавам въпроса: Може ли прошката да излекува такава рана? Или просто трябва да продължа напред и да намеря нов смисъл за себе си? Какво бихте направили вие на мое място?