Една проста добрина срещу жестоката реалност

Дъждът се изливаше като из ведро, когато се прибирах от работа. София беше потънала в сивота, а хората бързаха да се скрият под чадърите си. Аз също бързах, но нещо ме спря. На ъгъла на улицата, под навеса на един магазин, седеше мъж, облечен в износени дрехи, с поглед, който сякаш търсеше нещо далеч отвъд този свят. Беше Николай – бездомник, когото често виждах в квартала.

Спрях се за миг и се загледах в него. „Здравей, Николай,“ казах с усмивка, макар че сърцето ми се свиваше от съжаление. „Как си днес?“

Той вдигна глава и ме погледна с очи, пълни с благодарност и умора. „Добре съм, благодаря,“ отвърна той тихо. „Просто малко студено днес.“

В този момент нещо в мен се пречупи. Извадих портмонето си и му подадох няколко лева. „Вземи си нещо топло за ядене,“ казах му.

Той прие парите с треперещи ръце и ме благодари от сърце. „Благодаря ти, Елизабета. Ти си добър човек.“

Продължих по пътя си, но мислите ми останаха при него. Какво ли е да живееш на улицата? Да нямаш дом, където да се прибереш? Тези въпроси не ми даваха покой.

Час по-късно, когато вече бях у дома и се наслаждавах на топлината и уюта на апартамента си, телефонът ми звънна. Беше Мария, моята съседка. „Елизабета, трябва да дойдеш веднага! Нещо ужасно се е случило с Николай!“

Сърцето ми се сви от страх. Облякох се набързо и излязох навън. Когато стигнах до мястото, където го бях оставила, видях линейка и полицаи. Николай лежеше на земята, а около него се суетяха медицински лица.

„Какво се е случило?“ попитах разтревожено.

„Някой го е нападнал,“ обясни един от полицаите. „Опитали са да му вземат парите.“

Сълзи напълниха очите ми. Как може някой да бъде толкова жесток? Николай беше просто човек, който се опитваше да оцелее.

Медиците го качиха в линейката и аз реших да го последвам до болницата. Докато чакахме в коридора, мислите ми бяха объркани и тежки. Какво можех да направя повече за него? Дали моят малък жест на добрина беше причина за неговото страдание?

След няколко часа лекарят излезе и ни информира, че Николай ще се оправи, но ще трябва да остане в болницата за наблюдение. Почувствах облекчение, но и вина.

Когато най-накрая можах да го видя, той лежеше в леглото с превръзки по лицето и ръцете. Усмихна ми се слабо, когато ме видя.

„Не трябваше да ти давам тези пари,“ казах му със сълзи в очите.

„Не казвай така,“ отвърна той тихо. „Твоят жест беше светлинка в моя ден. Не можеш да предвидиш какво ще се случи след това.“

Тези думи останаха с мен дълго след като напуснах болницата. Какво е правилното нещо да направиш в такъв свят? Дали добрината винаги води до добро? Или понякога тя може да бъде причина за още повече болка? Това са въпроси, които все още ме преследват.