Едно писмо, което преобърна живота ми – Цената на майчината саможертва в българско семейство

– Мамо, пак ли плачеш? – гласът на малката Ива проряза тишината в кухнята, докато аз стисках в ръце писмото, което току-що бях получила. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали децата ми го чуват.

„Скъпа Мария, не мога повече. Не издържам на това напрежение. Отивам си. Грижи се за момичетата. Извинявай.“

Това беше всичко. Петнадесет години брак, две деца и цял един живот, събран в няколко реда. Станимир винаги беше мълчалив, но не вярвах, че ще си тръгне така – без обяснение, без сбогом. Само едно писмо на кухненската маса, между сметките за ток и недовършеното домашно на Ива.

– Не, Иве, просто… нещо ми влезе в окото – излъгах я аз и избърсах сълзите си с ръкава на пуловера. Тя ме погледна с онзи неразбиращ детски поглед, а после се върна към рисунката си. По-голямата ми дъщеря, Деси, вече беше разбрала всичко. Тя не каза нищо, само затвори вратата на стаята си и пусна музиката по-силно.

Така започнаха годините на самота и борба. В малкия ни апартамент в Люлин всяка стотинка беше разчетена до последната. Работех като медицинска сестра в поликлиниката на „Сливница“, а вечер чистех офиси. Понякога се прибирах толкова уморена, че не можех да си спомня дали съм заключила входната врата.

– Мамо, защо татко не идва вече? – питаше ме Ива всяка неделя сутрин.
– Той е зает, миличка – отговарях и се молех да не ме попита повече.

Деси започна да се затваря в себе си. Престана да говори с мен за училище, за приятели. Един ден я чух да плаче в банята. Опитах се да поговоря с нея, но тя само ме изгледа с омраза:
– Ти си виновна! Ако не беше толкова строга, татко нямаше да си тръгне!

Тези думи ме пронизаха като нож. Вечерта седнах на кухненската маса и се загледах в снимката ни от морето в Созопол – усмихнати, прегърнати, сякаш нищо не може да ни раздели. Кога всичко се обърка толкова фатално?

Минаха години. Ива порасна и започна да ми помага – готвеше, чистеше, дори ми носеше чай, когато имах температура. Деси стана още по-студена. Един ден не се прибра вкъщи. Намериха я след два дни при приятелка – била на купон и забравила да ми се обади. Аз обаче не спах две нощи от тревога.

– Мамо, ти не разбираш! Всички имат нормални семейства! Само ние сме така! – крещеше Деси през сълзи.
– Правя всичко по силите си! – отвърнах аз и гласът ми се пречупи.

Работата ме изтощаваше до краен предел. Колегите ми шепнеха зад гърба ми:
– Горката Мария… Сама с две деца… Как ли се справя?

Понякога се чувствах като призрак – невидима за света, съществуваща само заради децата си. Забравих какво е да имаш приятели, да излезеш на кафе или просто да поспиш до късно в неделя.

Една зима Ива се разболя тежко от бронхит. Прекарахме седмица в болницата. Станимир не се обади нито веднъж. Когато най-накрая го потърсих по телефона, той каза:
– Не мога да помогна. Имам ново семейство.

Тогава разбрах – вече сме сами завинаги.

Деси завърши училище с отличен успех и замина да учи във Варна. Ива остана при мен и започна работа в кварталната сладкарница. Животът сякаш малко по малко започна да се подрежда. Но аз все още усещах празнотата – онази тиха болка, която никога не изчезва напълно.

Сега, когато апартаментът е тих и децата са поели по своя път, често сядам до прозореца с чаша чай и гледам как снегът покрива улиците на Люлин. Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Дадох ли им достатъчно любов? Или ги натоварих с болката си?

Може би никога няма да разбера отговора. Но знам едно – направих всичко възможно за децата си. А понякога това е единственото, което една майка може да направи.

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Дали всяка жертва наистина си заслужава?