„Ела веднага да си вземеш дъщерята!“ — Денят, в който всичко се разпадна

– Ела веднага да си вземеш дъщерята! – гласът на свекърва ми прониза тишината в кухнята като нож. Беше 17:30, навън вече се смрачаваше, а аз стоях с телефона в ръка, стиснала го така силно, че кокалчетата ми побеляха. Чувах как малката Мария се смее в съседната стая, без да подозира, че светът ни е на път да се разпадне.

– Какво се е случило, госпожо Иванова? – опитах се да запазя спокойствие, макар че гласът ми трепереше.

– Не ме наричай „госпожо Иванова“! Аз съм ти майка вече десет години! Но явно за теб това нищо не значи! – изкрещя тя. – Дъщеря ти е невъзпитана! Крещи, не ме слуша, хвърли чашата на пода! Не мога повече!

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – всички онези вечери, в които се опитвах да угодя на свекърва си, всички компромиси, които правех заради съпруга ми Петър, всички пъти, в които преглъщах обидите й заради Мария. А сега… сега всичко се беше сринало само заради една чаша.

– Идвам веднага – казах тихо и затворих.

Мария ме погледна с големите си кафяви очи, когато й казах да си обуе обувките. – Мамо, пак ли ще ходим при баба? – попита тя с онзи невинен тон, който ме караше да се разтапям и да забравям всичко лошо.

– Да, мила. Но този път ще си тръгнем бързо – отвърнах и я прегърнах силно.

Докато вървяхме по тъмната улица към блока на свекърва ми, усещах как гневът и безсилието се борят в мен. Петър беше на работа – отново. Винаги беше на работа, когато нещата ставаха трудни. А аз… аз бях сама срещу бурята.

Вратата се отвори рязко още преди да почукам. Свекърва ми стоеше на прага с ръце на кръста и поглед, който можеше да изпепели всекиго.

– Вземи си я! – каза тя и посочи Мария, която стоеше с наведена глава.

– Мамо… – опитах се да кажа нещо, но тя ме прекъсна:

– Не ме наричай „мамо“! Ти не знаеш какво е да си майка! Ако знаеше, нямаше да отгледаш такова дете! Виж я – инатлива като теб!

Почувствах как сълзите напират в очите ми. Не исках Мария да вижда това. Прегърнах я и й прошепнах:

– Всичко е наред, мила. Ще си ходим у дома.

Свекърва ми продължи да крещи след нас по стълбите:

– И кажи на Петър, че ако не си оправите детето, повече няма да я видя!

Вкъщи Мария заспа бързо, изтощена от напрежението. Аз седнах на кухненската маса и се разплаках беззвучно. Телефонът звънна – Петър.

– Какво пак е станало? – попита той уморено.

– Майка ти каза, че повече не иска да вижда Мария. Казала й е ужасни неща…

– Ох, пак ли започваш? Знаеш я каква е… Ще й мине. Не мога сега да говоря – имам работа.

Затворих телефона. За пореден път бях сама с болката си. Спомних си първите години от брака ни – как свекърва ми ме гледаше с недоверие, как винаги намираше повод да ме упрекне: че не готвя като нея, че не възпитавам Мария правилно, че съм твърде мека или твърде строга…

С времето се научих да преглъщам. За Петър. За Мария. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.

На следващия ден заведох Мария на детска градина и отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Даниела ме погледна загрижено:

– Пак ли свекървата ти? Защо все ти трябва да търпиш?

– Защото ако не търпя аз, кой ще го направи? Петър не иска да се меси…

– А ти кога ще помислиш за себе си?

Думите й ме удариха като шамар. Кога наистина бях мислила за себе си? Кога бях казвала „стига“?

Вечерта Петър се прибра късно. Седнахме един срещу друг на масата. Той избягваше погледа ми.

– Трябва да поговорим – започнах тихо.

– Не сега… уморен съм.

– Не! Сега! Не мога повече така! Майка ти ме унижава пред детето ни! А ти… ти просто гледаш настрани!

Петър въздъхна тежко:

– Знаеш ли колко ми е трудно между вас двете? Обичам ви и двете…

– Но аз съм ти жена! Аз съм майката на детето ти! Кога ще застанеш до мен?

Той замълча дълго. После каза тихо:

– Ще говоря с нея… Обещавам.

Но аз вече не вярвах на обещанията му.

Седмици минаха в напрежение и мълчание. Свекърва ми не се обаждаше. Мария питаше защо баба не идва повече. Аз не знаех какво да й кажа.

Една вечер тя ме прегърна и прошепна:

– Мамо, ти тъжиш ли за баба?

Сълзите потекоха отново. Как да обясня на едно дете колко сложна може да бъде любовта между възрастните?

Понякога си мисля: заслужава ли си всичко това? Кога семейството престава да бъде дом и се превръща в бойно поле? И има ли изобщо победители в тази война?