„Ето ти куфара и билет за еднопосочен път“: Как казах сбогом на съпруга си

„Петре, ето ти куфара. И билетът – еднопосочен. До Варна. Там, където винаги казваше, че ще започнеш на чисто.“ Гласът ми трепереше, но очите ми бяха сухи. Стоях в коридора на нашия апартамент в Люлин, а дъщеря ми Яна се беше скрила в стаята си, стиснала плюшеното си мече. Петър ме гледаше невярващо, сякаш не разбираше думите ми.

– Какво правиш, Мариела? Това някаква шега ли е? – гласът му беше дрезгав, а ръцете му се свиваха в юмруци.

– Не, Петре. Не е шега. Достатъчно се смяхме през тези пет години. Време е да спрем.

Петър беше първата ми голяма любов след развода с бащата на Яна. Тогава бях на трийсет и две, с разбито сърце и дете на ръце. Той беше на моята възраст, но още не беше бил женен. Запознахме се на една родителска среща – неговият племенник беше в класа на Яна. Усмихна ми се, помогна ми да нося тежките чанти до колата и така започна всичко. В началото беше като приказка – цветя без повод, разходки по Витоша, вечери с вино и смях.

Но приказките свършват бързо. След като се оженихме, Петър започна да се променя. Първо дойдоха ревността и подозренията – кой ти звъни толкова късно? Защо Яна все още говори с баща си? После дойдоха упреците – че не съм достатъчно добра майка, че не готвя като майка му, че работя прекалено много и не обръщам внимание на семейството.

– Мариела, пак ли ще стоиш до късно в офиса? – питаше той всяка вечер.
– Ако не работя, кой ще плаща сметките? – отвръщах аз, но той само мълчеше и гледаше телевизора.

С времето започнах да усещам как се задушавам. Всяка сутрин ставах с буца в гърлото, а вечер заспивах с мисълта какво ли ще е утре. Яна усещаше напрежението – стана затворена, спря да кани приятелки у дома. Веднъж я чух да казва на баба си по телефона: „Мамо и Петър пак се карат. Не искам да съм тук.“

Най-лошото дойде миналата есен. Намерих съобщения в телефона на Петър – разговори с някаква жена от работата му. Снимки, шеги, покани за срещи. Сърцето ми се сви, но не казах нищо веднага. Исках да съм сигурна. Следях го седмици наред – виждах как излиза по-рано от работа, как се връща късно и мирише на чужд парфюм.

Една вечер го попитах директно:
– Петре, има ли друга?
Той ме погледна студено:
– Ти си луда. Винаги си била подозрителна.

Тогава разбрах – няма смисъл да се боря за човек, който вече не ме уважава. Започнах да събирам сили да го напусна. Говорих с адвокатка, намерих квартира близо до училището на Яна. Но все отлагах момента – страхувах се как ще го понесе детето ми, страхувах се от самотата.

Вчера обаче чашата преля. Петър се прибра пиян и започна да крещи по Яна заради разхвърляната ѝ стая. Видях страха в очите ѝ и нещо в мен се пречупи.

– Стига! – извиках аз. – Не ти давам повече да я плашиш! Не ти давам повече да ме унижаваш!

Тази сутрин станах рано, опаковах куфара му и купих билет за Варна – там имаше роднини и често казваше, че ще замине при тях „ако тук стане нетърпимо“. Сложих куфара до вратата и го изчаках да се събуди.

Сега стоим един срещу друг – аз с решителност в очите, той с объркване и гняв.

– Мариела… Моля те… – прошепва той.
– Не, Петре. Свърши се.

Яна излиза от стаята си и ме прегръща силно. Чувствам как ръцете ѝ треперят.

– Мамо… ще бъдем ли добре?
– Ще бъдем, мило мое. Обещавам ти.

Петър взима куфара си мълчаливо и излиза. Вратата хлопва тежко след него. Оставаме сами – аз и Яна. В апартамента е тихо за първи път от години.

Сядам на пода и плача без звук. Не знам дали направих правилното нещо или просто избрах по-малкото зло. Но знам едно – повече няма да позволя някой да ме кара да се чувствам малка и безсилна.

Понякога трябва да избереш себе си, дори когато боли ужасно много.

А вие… бихте ли имали сили да сложите край на нещо разрушително? Или бихте продължили да търпите заради децата?