Грешката, която не забелязвах: Историята на една майка и битката за съня на децата ѝ

„Пак ли не спи?!“ – гласът на мъжа ми, Петър, прозвуча раздразнено от коридора. Беше два и половина през нощта, а аз за пореден път люлеех най-малкия ни син, Борко, в ръцете си. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато се опитвах да не се разплача на глас. В стаята до нас двете ми по-големи дъщери – Мария и Елица – се въртяха неспокойно в леглата си, а най-големият ни син, Стефан, вече беше станал и се оплакваше, че не може да спи от бебешкия плач.

„Не знам какво да правя вече, Петре… Всичко съм пробвала!“, прошепнах отчаяно. Той въздъхна тежко и затвори вратата на спалнята ни. Останах сама в тъмното с Борко, който не спираше да хлипа. В този момент се почувствах като най-лошата майка на света.

Преди години, когато Мария се роди, бях убедена, че ще бъда перфектната майка. Четях книги, следвах съветите на баба ми и майка ми – „Детето трябва да спи на тъмно!“, „Не го гушкай много, ще свикне!“, „Когато плаче – остави го да се успокои самичко!“. Слушах ги. И Мария плачеше. После дойде Елица – същата история. Стефан беше по-спокоен, но пак имахме нощи без сън, дни с нерви и винаги усещането, че нещо правя грешно.

Сега, с Борко, вече бях уморена. Не само физически – душата ми беше изтощена от постоянната борба със себе си и с всички около мен. Майка ми все повтаряше: „Ти си разглезила децата!“, а Петър често ми казваше: „Трябва да си по-строга!“. Аз просто исках всички да са щастливи.

Една вечер, докато Борко отново не искаше да заспи, отворих телефона си и започнах да чета във Facebook група за майки. Там една жена – Даниела от Пловдив – беше написала: „Момичета, знаете ли каква грешка правим всички? Опитваме се да сложим бебетата да спят тогава, когато ние решим, а не когато те са уморени. Гледайте сигналите им!“. Прочетох го три пъти. После започнах да наблюдавам Борко – кога започва да търка очички, кога става неспокоен… И за първи път не го сложих да спи по часовник, а когато видях, че е готов.

Случи се чудо – заспа за десет минути! Сърцето ми щеше да изскочи от радост. На следващия ден пробвах пак – същият резултат. Споделих го с Петър вечерта:

– Знаеш ли какво открих? Може би досега сме го насилвали да спи в неподходящо време…
– Е, ти ли ще измислиш нова теория за съня? – изсмя се той подигравателно.
– Не е теория! Просто го наблюдавам…
– Ами другите деца? И те ли са били „жертви“ на нашите грешки?
– Може би…

Тези думи ме удариха като шамар. Започнах да се обвинявам – дали всичките ни проблеми със съня през годините са били по моя вина? Дали Мария щеше да е по-спокойна, ако бях по-внимателна? Дали Елица нямаше да има тези тревожни сънища? Дали Стефан щеше да е по-уверен?

На следващата сутрин седнахме всички на закуска. Мария мълчеше и буташе филията си. Елица се караше със Стефан заради някаква играчка. Петър четеше новините на телефона си.

– Мамо… – обади се Мария тихо. – Защо Борко спи повече от мен?
– Защото мама най-накрая разбра какво трябва да прави… – отвърнах с усмивка през сълзи.

Децата ме погледнаха учудено. Петър остави телефона.

– Какво значи това?
– Значи… че понякога майките също грешат. И че е важно да слушаме децата си, а не само съветите на другите.

Тогава Мария стана и ме прегърна. Елица също дойде при мен. Стефан се намуси, но после прошепна: „И аз искам прегръдка…“.

Този момент беше като изкупление за всичките години вина и безсънни нощи. Разбрах, че не е късно да поправя грешките си. Започнахме нов режим у дома – повече разговори, повече внимание към нуждите на всяко дете. Не беше лесно – баба ми продължаваше да ме критикува по телефона: „Това са глупости!“, а Петър често спореше с мен вечер.

Но аз вече знаех истината: няма универсална рецепта за родителството. Всяко дете е различно и заслужава индивидуално внимание.

Сега Борко спи спокойно до мен. Мария вече не се буди с кошмари. Елица е по-усмихната. Стефан започна да споделя повече с мен.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли направила всичко различно? Или може би именно тези грешки ме направиха по-добра майка?

А вие как мислите – има ли „правилен“ начин да бъдеш родител или всеки сам открива своя път чрез проби и грешки?