Изгоних леля му: Грубостта ѝ нямаше граници

— Не мога да повярвам, че го казваш! — гласът ми трепереше от яд, докато гледах леля Стефка право в очите. Беше петък вечер, масата беше отрупана с баница, салати и шише домашна ракия, а въздухът — натежал от напрежение. Мъжът ми, Иван, стоеше между нас като дете, което не знае на кого да угоди.

Всичко започна преди седмица, когато Иван ми каза: „Леля Стефка много иска да те види. Все пак беше в Испания по време на сватбата ни и не можа да дойде.“ Съгласих се — какво толкова? Семейство сме. Но още с влизането ѝ в апартамента ни разбрах, че тази вечер няма да е обикновена.

— Ех, Иване, какво си се хванал с тази градска мома? — каза тя още на прага и ме изгледа от глава до пети. Усмихнах се насила и я поканих вътре. Тя се разположи на дивана така, сякаш цял живот е живяла тук. Остави чантата си на масата, извади цигара и без да пита, я запали.

— Лельо Стефке, не пушим вкъщи… — опитах се да бъда учтива.

— Ама ти ще ми кажеш къде да пуша? В моята къща никой не ми забраняваше! — отвърна тя и издуха дима към тавана.

Иван се засмя неловко. Аз стиснах зъби и си казах, че ще издържа. Но това беше само началото.

Докато вечеряхме, леля Стефка не спря да коментира всичко — от това как съм нарязала салатата („На село я режем по-едро!“), до това как съм подредила кухнята („Тука всичко е като в болница!“). Опита се да ме засрами пред Иван:

— Иване, помниш ли как майка ти правеше мусака? Не като тази тук…

Погледнах го — той мълчеше. Вътре в мен започна да клокочи гняв. Но най-лошото дойде, когато темата се обърна към децата.

— Абе, вие кога ще правите деца? Или тази госпожица още не е готова да стане майка? — каза тя и ме погледна с онзи присмехулен поглед.

Почувствах се оголена пред всички. Майка ми винаги ми е казвала да не показвам слабост пред хората, но в този момент очите ми се напълниха със сълзи. Опитах се да сменя темата:

— Лельо Стефке, как беше в Испания?

— Ох, там хората са други! Не са такива надути като тук… — каза тя и ме изгледа отново. — Там жените работят здраво, не като някои тук — само маникюри и кафета.

Иван най-накрая се намеси:

— Лельо, стига де…

— Какво стига? Аз казвам истината! — отсече тя.

В този момент чашата преля. Станах рязко от масата.

— Лельо Стефке, мисля че е време да си тръгвате. В този дом няма място за обиди!

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ ударила шамар.

— Ама ти сериозно ли? На мен никой не ми е казвал кога да си тръгвам!

— Аз ви казвам. Моля ви, вземете си чантата.

Иван стоеше като замръзнал. Леля Стефка стана бавно, хвана чантата си и на излизане прошепна:

— Ще видим колко ще издържиш с този характер…

Вратата се затвори с трясък. Останах сама в кухнята, ръцете ми трепереха. Иван дойде при мен:

— Защо го направи? Това е семейството ми…

— А аз? Аз не съм ли ти семейство? — попитах през сълзи.

Той не отговори. Прекарах нощта будна, чудейки се дали сгреших. На следващия ден майка му ми звънна:

— Как можа да изгониш леля му? Всички говорят за това! Какво ще кажат хората?

Опитах се да обясня, но никой не ме чу. В квартала започнаха да ме гледат накриво. Дори Иван стана по-студен към мен. Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина съм прекалила? Или просто съм защитила себе си?

Сега седя сама в хола и гледам снимката от сватбата ни. Чудя се: ако трябваше пак да избера между себе си и чуждото мнение — щях ли пак да постъпя така? Или просто трябваше да преглътна всичко заради „семейството“?

Кажете ми — има ли граница на търпението или просто трябва да мълчим и да понасяме всичко заради мира вкъщи?