Изгоних мащехата си след смъртта на баща ми – сгреших ли?

— Не мога повече, Мария! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш от това зависеше животът ми. — Моля те, просто си тръгни.

Тя стоеше насред хола, облечена в черно, с очи, които не можех да разчета — бяха ли пълни със сълзи или с гняв? Мълчанието между нас беше по-тежко от всяка дума. Баща ми почина преди две седмици. Още усещах миризмата на лавандула от възглавницата му, още чувах стъпките му по коридора. А сега домът ни беше празен, но не и тих — ехтеше от неизказани думи и стари обиди.

Мария влезе в живота ни преди десет години. Бях на петнайсет и още не можех да приема, че майка ми си е отишла завинаги. Баща ми се запозна с нея на работа — тя беше счетоводителка в същата фабрика за мебели в Пловдив. Първите месеци я гледах като натрапник. После се опитах да свикна, но тя никога не стана част от семейството ни. Винаги беше дистанцирана, студена, говореше тихо и премерено. Дори когато готвеше любимите ми палачинки, ги поднасяше с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

След погребението всичко се промени. Роднините идваха и си отиваха, носеха ястия и съболезнования, но никой не оставаше дълго. Вечерите бяха най-тежки — седяхме мълчаливо на масата, а между нас зееше пропаст. Една вечер я чух да говори по телефона:

— Не знам колко ще издържа тук… Той е толкова затворен… — гласът ѝ беше уморен.

Тогава разбрах: тя също страдаше. Но не можех да ѝ простя. Не можех да забравя как веднъж, когато баща ми беше болен, тя излезе за цял ден „по работа“, а аз останах да го гледам сам. Или как винаги настояваше да се разпорежда с парите вкъщи, сякаш всичко ѝ принадлежи.

Седмица след погребението дойдоха адвокатите. Оказа се, че баща ми е оставил завещание — апартаментът остава за мен, а Мария има право да живее тук още година. Тя прие новината без емоция.

— Ще си тръгна по-рано — каза тихо. — Не искам да ти преча.

Но аз вече бях решил. Не можех да я гледам всеки ден, да усещам присъствието ѝ в стаята на баща ми, да чувам стъпките ѝ по коридора. Всяка нейна дума ме дразнеше, всяко движение ме караше да се чувствам като чужденец в собствения си дом.

— Моля те, Мария — повторих онзи ден. — Просто си тръгни.

Тя ме погледна дълго. После кимна и започна да събира багажа си. Не каза нищо повече. Когато излезе през вратата, за първи път от години се разплаках като дете.

След това започнаха телефонните обаждания от леля Катя:

— Как можа? Тя ти беше като майка! Знаеш ли колко е сама сега?

— Не ми е майка! — изкрещях веднъж и затворих.

Сестра ми Ива също не ме подкрепи:

— Можеше да проявиш малко милост. Всички сме наранени…

Дните минаваха бавно. Апартаментът беше тих, но не и спокоен. Всяка вечер се питах дали постъпих правилно. Вината ме гризеше отвътре. Спомнях си моменти, в които Мария се опитваше да говори с мен, но аз я отблъсквах. Спомнях си как веднъж донесе снимки на баща ми от младостта му и ги подреди на рафта — тогава ѝ казах да не пипа вещите му.

Една вечер намерих бележка под вратата:

„Надявам се някой ден да ми простиш. Обичах баща ти по свой начин. Пази се.“

Седнах на пода и плаках дълго. Спомних си последния разговор с баща ми:

— Грижи се за Мария… Тя няма никого.

А аз какво направих? Изгоних я като натрапник.

Сега всички ме гледат осъдително — роднини, съседи, дори приятелите ми избягват темата. Само аз знам какво изпитвам всяка вечер в празния апартамент.

Понякога се питам: ако времето можеше да се върне назад, щях ли да постъпя по различен начин? Или болката и гневът винаги ще надделяват над прошката?

Кажете ми — сгреших ли? Как бихте постъпили вие?