Изгоних сина и снаха си от дома: Истината за вината, която ме задушаваше години наред

„Мамо, пак ли ще започваш?“ – гласът на Петър отекна в коридора, докато аз стоях с ръце на кръста пред вратата на кухнята. Вече беше полунощ, а в апартамента ми в Люлин цареше напрежение, което можеше да се реже с нож. Снахата ми, Мария, седеше на масата с кръстосани ръце и вперен поглед в телефона си. Чувах как дъщеря ми Виктория се върти в стаята си, опитвайки се да не слуша поредния ни скандал.

„Не започвам, Петре. Просто искам малко уважение в собствения си дом! Не съм ви длъжна да ви търпя вече!“, гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от решимост. Бях прекарала последните пет години, живеейки с тях под един покрив, след като Петър остана без работа, а Мария забременя. Помогнах им с всичко – от парите за памперси до готвенето и чистенето. Но благодарност? Само претенции и обиди.

„Ти сама предложи да останем тук!“, изсъска Мария, без да ме погледне. „А сега какво? Ще ни изхвърлиш на улицата?“

Петър се изправи между нас, сякаш можеше да ме спре. „Мамо, моля те… Знаеш, че не е лесно. Търся работа, Мария гледа малкия…“

„Петре, ти си на 34! Аз съм на 58 и още работя! Не мога повече!“, извиках и усетих как сълзите ми напират. „Вие не сте деца вече. А аз не съм безкрайна.“

Тишината падна тежко. За миг си спомних първите години след развода с баща им – как се борех сама за децата си, как работех на две места, за да не им липсва нищо. Винаги съм се чувствала виновна – че не им дадох пълно семейство, че не можах да им купя всичко, което искат. И тази вина ме държеше в плен толкова дълго.

„Мамо…“, прошепна Петър, но аз го прекъснах.

„До края на месеца искам да сте си намерили квартира. Ще ви помогна с първия наем, но повече не мога.“

Мария избухна: „Ти си ужасна майка! Как може така с нас?“

Сгърчих се вътрешно. Всяка нейна дума беше като нож. Но този път не се огънах.

След този разговор в апартамента настъпи ледена тишина. Дните минаваха в мълчание – само детският смях на малкия Алексей понякога пробиваше стената между нас. Вечерите прекарвах сама в кухнята, гледайки снимките по стените – Петър като малък, Виктория на абитуриентския бал… Спомнях си как ги люлеех в нощите, когато имаха кошмари. Как им обещавах, че винаги ще съм до тях.

Но кога обещанието се превръща във вериги?

Веднъж Виктория дойде при мен. „Мамо… Не мислиш ли, че си прекалено строга? Петър няма къде да отиде…“

Погледнах я уморено. „Вики, ти знаеш ли какво е да носиш всичко сама? Да се чувстваш виновна за всяка тяхна болка? А те… те просто ме използват.“

Тя замълча. „Може би трябва да поговориш с някого… Психолог или нещо такова.“

Изсмях се горчиво. „Психолог? На тази възраст? Аз просто искам малко спокойствие.“

Последната вечер преди да си тръгнат беше най-тежката. Петър стоеше пред мен с куфар в ръка, а Мария държеше Алексей за ръка.

„Мамо… Благодаря ти за всичко“, каза тихо синът ми.

Мария само ме изгледа студено. „Надявам се някой ден да разбереш какво направи.“

Вратата се затвори след тях и аз останах сама. Седнах на леглото и заплаках – не от облекчение, а от болка. Чувствах се празна и виновна. Но за първи път от години можех да дишам свободно.

Сега апартаментът е тих. Понякога чувам гласа на Алексей по телефона – „Бабо, кога ще дойдеш?“. Петър рядко ми звъни. Виктория идва по-често, носи ми супа или просто сяда до мен.

Питам се: Дали направих правилното? Дали една майка има право да избере себе си пред децата си? Или вината никога няма да ме напусне?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, щяхте ли да постъпите така? Или щяхте да продължите да жертвате себе си заради семейството?