Изгоних свекърите и мъжа си. Не съжалявам.

– Пак ли ще ми казваш как да готвя боба, Мария? – гласът на свекърва ми, Станка, прониза кухнята като студен вятър. Стоях с дървената лъжица в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше петък вечер, навън валеше като из ведро, а в малкия ни апартамент в София напрежението се сгъстяваше с всяка изминала минута.

– Не ти казвам как да го готвиш, просто… така го правя аз – опитах се да запазя спокойствие, но думите ми прозвучаха безсилно.

Свекър ми, бай Димитър, седеше на масата и цъкаше с език. Мъжът ми, Петър, беше забил поглед в телефона си и се преструваше, че не чува нищо. От две години живеехме заедно с родителите му – уж временно, докато си намерят квартира или се върнат в родното село край Ловеч. Но временното се проточи. Станка и Димитър не искаха да се връщат – там всичко беше трудно, а тук имаше топлина, ток и удобства. Аз обаче се задушавах.

Петър винаги беше между чука и наковалнята. Когато майка му започнеше да ме критикува – за готвенето, за чистенето, за възпитанието на децата – той мълчеше. Вечер, когато останехме сами, ми казваше: „Търпи малко още, Мария. Те са възрастни хора.“

Но аз вече не можех да търпя. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм чужда в собствения си дом. Децата ми – Калина и Мартин – усещаха напрежението. Калина започна да заеква, Мартин стана затворен и мълчалив. А аз се чувствах виновна за всичко.

Една вечер Станка влезе в стаята ни без да почука.
– Мария, защо не си прибрала прането? Ще завали! И защо Калина пак е с мокра коса? Ще настине!

Петър лежеше на леглото и гледаше телевизия. Погледнах го с отчаяние.
– Петре, кажи нещо! – гласът ми беше на ръба на сълзите.
– Майка ти е права – промърмори той.

Тогава не издържах. Излязох на балкона и заплаках. Дъждът се смесваше със сълзите ми. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Не позволявай никой да те тъпче в собствения ти дом.“

На следващия ден реших да говоря с Петър насаме.
– Петре, не мога повече така. Или те ще си тръгнат, или аз ще си тръгна с децата.
Той ме погледна като че ли съм му забила нож в гърба.
– Това са ми родители! Как можеш да говориш така?
– А аз? Аз не съм ли ти семейство?

Той замълча. Вечерта им казах всичко – че повече не мога да живея под един покрив с тях. Че децата страдат. Че аз страдам.
Станка избухна:
– Ние ти гледаме децата! Готвим ти! Чистим ти! А ти ни гониш?
– Не ви гоня – казах тихо. – Просто искам спокойствие за мен и децата.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Петър спря да ми говори. Свекърите се затвориха в стаята си. Аз ходех на работа като робот.

Една сутрин ги заварих с куфарите до вратата. Петър стоеше до тях.
– Отиваме при сестра ми – каза той сухо. – Щом така искаш.
– А ти? – попитах тихо.
– Отивам с тях. Не мога да ги оставя сами.

Децата плакаха. Аз също плаках. Но когато затворих вратата след тях, усетих облекчение. За първи път от години домът ми беше тих. Калина ме прегърна:
– Мамо, ще останем ли само тримата?
– Да, любов моя – прошепнах през сълзи.

Минаха месеци. Петър не се върна. Понякога идваше да види децата, но между нас зееше пропаст. Свекърите не ми простиха. Съседките ме гледаха осъдително – „Как можа да изгониш мъжа си и родителите му?“

Но аз не съжалявам. Защото най-накрая мога да дишам свободно. Децата ми са по-спокойни. Аз съм по-спокойна.

Понякога нощем се питам: Дали постъпих правилно? Дали човек трябва винаги да жертва себе си заради другите? А вие какво бихте направили на мое място?