„Изгубена в Майчинството: Как Най-добрата ми Приятелка се Превърна в Непозната“

Мария и аз се запознахме през първата година в Софийския университет. И двете учехме Английска литература и бързо се сближихме заради общата ни любов към книгите и кафето. През годините станахме повече като сестри, отколкото приятелки, подкрепяйки се през раздяли, промени в кариерата и семейни драми. Винаги съм се възхищавала на жизнеността на Мария; тя беше от онези хора, които можеха да озарят всяка стая с присъствието си.

Когато Мария обяви бременността си, бях изключително щастлива за нея. Тя винаги е искала да бъде майка и аз бях развълнувана да бъда част от този нов етап в живота ѝ. Прекарвахме часове в обсъждане на имена за бебето, теми за детската стая и бъдещи игри. Бях уверена, че нашето приятелство ще стане още по-силно, докато преминаваме през този нов етап заедно.

Но след раждането на сина ѝ нещата започнаха да се променят. В началото приписвах отсъствието на Мария на изискванията на новото майчинство. Разбирах, че тя има нужда от време да се адаптира и да се свърже с бебето си. Но когато седмиците се превърнаха в месеци, стана ясно, че нещо не е наред.

Мария спря да отговаря на обажданията и съобщенията ми. Нашите седмични срещи за кафе бяха заменени с неясни обещания за „скорошно наваксване“. Когато успявах да я посетя, тя изглеждаше отдалечена и разсеяна. Някога безупречният ѝ дом сега беше затрупан с играчки и купчини пране. Самата Мария изглеждаше изтощена, с небрежна коса и тъмни кръгове под очите.

Опитах се да бъда подкрепяща, предлагайки да гледам бебето или да помогна в домакинството, но Мария винаги отказваше. Тя настояваше, че е добре, просто заета с бебето. Въпреки това не можех да се отърва от усещането, че тя се изплъзва от мен.

Нашите общи приятели също забелязаха промяната. Мария винаги беше душата на компанията, но сега рядко присъстваше на социални събирания. Когато все пак се появяваше, изглеждаше тревожна и разсеяна, постоянно проверяваща телефона си или бързаща да се прибере рано.

Липсваше ми приятелката ми — жизнената, уверена жена, която можеше да ме разсмее до сълзи. Липсваха ми нашите късни разговори и спонтанни пътувания. Но най-вече ми липсваше връзката, която някога споделяхме.

С времето осъзнах, че трансформацията на Мария не беше само заради майчинството; тя беше загубила себе си в процеса. Толкова беше погълната от стремежа си да бъде перфектна майка, че забрави да се грижи за себе си. Идентичността ѝ беше изцяло дефинирана от ролята ѝ като майка, оставяйки малко място за всичко останало.

Иска ми се да кажа, че нещата се подобриха с времето, но не стана така. Въпреки усилията ми да се свържа и възстановя връзката ни, Мария остана отдалечена. Нашето приятелство постепенно избледня в серия от спорадични съобщения и неловки срещи.

Измина повече от година от раждането на сина на Мария и въпреки че все още имам надежда, че ще намерим пътя обратно една към друга, се уча да приемам, че нашето приятелство може никога да не бъде същото. Понякога хората се променят по начини, които не можем да контролираме или разберем.

В загубата на Мария като най-добра приятелка придобих по-дълбоко разбиране за това как животът може да промени отношенията по неочаквани начини. Това е болезнен урок, но такъв, който ме научи на важността да ценим връзките си докато ги имаме.