Изповедта на една непозната: Любовта, която разтърси брака ми

– Не мога повече да мълча! – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага ми, стиснала чантата си така, сякаш държеше в нея цялата си съдба. Беше късен октомври, въздухът миришеше на дим и мокри листа, а аз тъкмо се прибирах от работа, уморена и с мисли за вечерята. Не я познавах. Или поне така си мислех.

– Моля ви… – прошепна тя. – Трябва да поговорим. За Петър.

Петър… Моят Петър. Тридесет години заедно – от студентските ни години в София, през първите ни години в малката гарсониера в Люлин, до днешния ни дом в Бояна. Две деца, толкова спомени, толкова смях и сълзи. Никога не съм си представяла, че някой може да дойде и да разклати този свят.

Поканих я вътре. Седнахме една срещу друга на масата в кухнята – мястото, където съм изслушвала децата си, където сме се карали и сме се помирявали с Петър. Тя се казваше Мария. Обикновено име, но в този момент ми звучеше като проклятие.

– Обичам го – каза тя тихо. – От години го обичам. Знам, че е женен… Знам, че имате семейство… Но не мога повече да живея с тази тайна.

Светът ми се срина. В главата ми се завъртяха хиляди въпроси: Кога? Как? Защо? Какво съм пропуснала? Какво не съм видяла? Стиснах чашата с чай толкова силно, че едва не я счупих.

– Какво искате от мен? – попитах с глас, който не познах.

– Искам само да знаете истината – отвърна тя. – Не искам да ви го отнемам. Просто… не мога повече да живея с тази болка.

Тя разказа всичко – как са се запознали на една конференция във Варна преди пет години, как са започнали да си пишат, как са се виждали от време на време. Казваше, че Петър никога не е обещавал нищо, че винаги е бил честен с нея за семейството си. Но тя не можела да спре да го обича.

Слушах я и усещах как гневът и болката се борят в мен. Спомних си всички онези вечери, когато Петър закъсняваше от работа, всички командировки, които уж бяха толкова важни… Спомних си как понякога беше умислен и далечен, а аз си мислех, че просто е уморен.

– Защо ми го казвате сега? – попитах я през зъби.

– Защото не мога повече да лъжа себе си. И защото вярвам, че заслужавате да знаете истината.

Тя си тръгна, оставяйки ме сама с мислите ми. Вечерта Петър се прибра както обикновено – целуна ме по бузата, попита как е минал денят ми. Гледах го и се чудех как съм могла да не забележа нищо толкова дълго време.

– Петре… – започнах аз. Гласът ми трепереше. – Трябва да поговорим.

Той ме погледна изненадано. Видя сълзите в очите ми и веднага разбра.

– Мария ли беше тук?

Само кимнах. Тогава той седна до мен и за първи път от години видях истински страх в очите му.

– Съжалявам… – прошепна той. – Никога не съм искал да те нараня. Не знам как стана всичко това… Беше момент на слабост… После просто не можех да спра.

– Обичаш ли я? – попитах аз.

Той замълча дълго.

– Не така, както теб. Но… има неща, които между нас с времето избледняха…

Тези думи ме удариха по-силно от всяка изневяра. Замислих се кога за последно сме говорили истински един с друг, кога сме се смеели така, както преди години. Дали вината е само негова? Или и аз съм допуснала тази пропаст между нас?

Дните след това бяха като кошмар. Децата ни забелязаха напрежението вкъщи. Дъщеря ни Ива ме прегърна една вечер и прошепна:

– Мамо, всичко ще се оправи…

Но аз не знаех дали ще се оправи. Започнах да се питам дали мога да простя. Дали мога да живея с мисълта, че не съм била достатъчна? Или че любовта ни е избледняла толкова много, че той е потърсил утеха другаде?

Минаха седмици на мълчание и напрежение. Петър правеше всичко възможно да ми покаже, че съжалява – носеше цветя, готвеше вечеря, опитваше се да върне близостта между нас. Но аз не можех да забравя думите на Мария: „Обичам го.“

Една вечер седнахме двамата на терасата и гледахме светлините на София под нас.

– Какво ще правим сега? – попитах го тихо.

– Каквото ти решиш – отвърна той. – Аз искам само едно – пак да бъдем семейство.

Замислих се за всички жени като мен – които са били излъгани, предадени, но са избрали да останат или да си тръгнат. Кое е по-правилното? Има ли изобщо правилен избор?

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже: „Не си сама.“ Или поне да ми помогне да намеря сили за прошка – към него или към себе си.

Може ли една изневяра да унищожи всичко изградено с любов? Или понякога трябва да простим и да започнем отначало? Какво бихте направили вие?