Как се живее, когато останеш сам: Историята на Мария от Пловдив

– Не ми се прибира, Мария. Пак ще ме посрещне тишината. – Тези думи излязоха от устата ми, докато стояхме на спирката след работа. Беше късен ноември, вятърът носеше мирис на мокри листа и отдавна забравени мечти. Мария ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед, който само хората с много преживяно носят.

– Знаеш ли, Иване, понякога тишината е по-добра от празните думи у дома. – Тя се усмихна тъжно и дръпна шалчето си по-плътно около врата.

Мария беше на 70, пенсионира се преди две години. Поех работата ѝ в общината – административна позиция, която тя изпълняваше с педантичност и отдаденост. В началото всички ме гледаха с подозрение – младокът, който ще замести Мария! Но тя беше първата, която ми подаде ръка. Остана още месец да ме въведе в работата, да ми покаже кой какво обича, как се говори с шефа, как се оправят документите така, че никой да не се заяде. Никога не усетих завист или злоба от нейна страна.

С времето започнахме да се виждаме след работа – кафе в малкото кафене до площада, разходки из Стария град. Говорехме за всичко: политика, книги, спомени от детството. Но за семейството си Мария рядко споменаваше. Знаех само, че има две деца – син и дъщеря, които живеят в София и Германия. Съпругът ѝ беше починал преди десет години.

Една вечер, когато дъждът барабанеше по прозорците на кафенето, не издържах и я попитах:

– Мария, как се справяш сама? Не ти ли липсват хората у дома?

Тя замълча дълго. Погледна чашата си с чай, после мен.

– Липсват ми… но не мога да ги виня. Може би аз съм виновна. – Гласът ѝ трепереше. – Когато бяха малки, все работех. Исках да им дам всичко – уроци по пиано, нови дрехи… Но забравих да им дам време. Вечер бях уморена и раздразнителна. Мъжът ми… той беше добър човек, но се затвори в себе си след като остана без работа. Аз го натисках да намери нова, карах му се…

– Не си ли опитала да говориш с тях? – попитах тихо.

– Опитах… Но вече са свикнали без мен. Синът ми има семейство в София – жена му не ме понася. Дъщеря ми замина за Германия и рядко се обажда. Пращат ми пари по празниците… Но не това ми трябва.

В този момент осъзнах колко често в България възрастните хора остават сами – децата заминават за чужбина или големите градове, животът ги поглъща. Родителите остават с празни стаи и снимки по стените.

– А приятели? – опитах се да сменя темата.

– Повечето са или починали, или болни. Съседите… всеки гледа себе си. Понякога си говоря с продавачката в магазина или с аптекарката… Но вечерите са най-тежки.

Видях как ръцете ѝ леко треперят. В този миг почувствах вина – дали аз бих постъпил по-различно? Дали някой ден няма и аз да остана сам?

Седмица по-късно я поканих у дома за вечеря. Майка ми беше приготвила мусака и салата шопска. Мария пристигна с малък букет карамфили и домашен сладкиш.

– Благодаря ти, Иване. Отдавна не съм била на гости така… като човек сред хора.

Майка ми веднага я хареса – говориха си за рецепти и стари филми. По едно време Мария се разплака тихо.

– Извинявайте… Просто понякога е трудно да си спомняш какво е било и какво е сега.

След тази вечер започнах да я каня по-често. Но усещах, че самотата ѝ е като дълбока рана – не може да се излекува само с компания веднъж седмично.

Един ден я срещнах на пазара. Стоеше пред щанда със зеленчуци и гледаше празно в една точка.

– Добре ли си? – попитах я.

– Днес е рожденият ден на дъщеря ми… Пратих ѝ съобщение сутринта, но още не е отговорила.

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я неловко.

Вечерта получих съобщение от нея: „Благодаря ти, че ме изслушваш. Понякога това е всичко, което човек има.“

Започнах да мисля за собственото си семейство – колко често забравям да се обадя на родителите си? Колко лесно е да приемеш близките си за даденост?

Минаха месеци. Мария все повече се затваряше в себе си. Един ден я намерих седнала на пейка пред блока ѝ, с поглед вперен в залеза.

– Иване… мислиш ли, че заслужавам тази самота? Може би ако бях по-мека… ако бях отделяла повече време на семейството…

– Не знам, Мария. Мисля, че всички правим грешки. Но никой не заслужава да бъде забравен.

Тя кимна и се усмихна тъжно.

Сега често се питам: Колко от нас ще остареят сами? Дали можем да променим съдбата си навреме или винаги ще бъде късно? Какво бихте направили вие на мое място?