Как свекърва ми превърна мечтаната ни почивка в кошмар

– Не може да сте толкова безотговорни! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза утринната тишина като нож. Стоях на балкона на малкия ни апартамент в Созопол, с чаша кафе в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше първата ни сутрин от дългоочакваната почивка, а вече усещах как напрежението се натрупва като буреносен облак над главите ни.

– Мария, моля те, не започвай още от сутринта – опита се да я успокои съпругът ми Петър, но тя дори не го погледна. Очите ѝ бяха вперени в мен, сякаш аз бях виновна за всичко.

– Как може да не сте взели домашния хляб? Тук всичко е скъпо и некачествено! – продължи тя, а аз стиснах зъби. Бяхме планирали тази почивка месеци наред – само двамата, далеч от работата, грижите и… родителите. Но когато Петър ми каза, че майка му няма къде да отиде това лято и настоя да дойде с нас, не посмях да откажа. „Тя е сама, ще ѝ е приятно“, убеждаваше ме той. А аз се съгласих – заради него.

Още първия ден разбрах колко съм сгрешила. Мария не спря да намира кусури – на квартирата, на времето, на храната, на мен. Всяка сутрин започваше с критика: „Така ли се прави кафе?“, „Защо не си измила чиниите веднага?“, „Петре, кажи ѝ да не оставя мокри кърпи по леглото!“ Петър се опитваше да балансира между нас двете, но все по-често просто излизаше навън под предлог, че ще купи нещо.

Една вечер, докато се разхождахме по крайбрежната алея, Мария започна да разказва истории от детството на Петър – как бил болнав, как само тя знаела как да го гледа. Погледна ме с онзи особен поглед и каза:

– Не всеки може да бъде добра съпруга. Трябва да знаеш как да се грижиш за мъжа си.

Петър се засмя неловко:

– Мамо, стига де…

– Не, не! – прекъсна го тя. – Ти си ми син! Знам кое е най-добро за теб.

Тогава усетих как гневът ми се надига. През цялата вечер едва сдържах сълзите си. Когато се прибрахме, затворих се в банята и плаках дълго. Чух как Петър тихо говори с майка си в кухнята:

– Мамо, моля те, не я притискай толкова…

– Аз ли я притискам? Тя не уважава традициите! Не може така…

Следващите дни станаха още по-напрегнати. Мария започна да се оплаква от всичко – че климатикът е силен, че морето е студено, че съседите са шумни. Веднъж дори ме обвини, че съм забравила да купя кисело мляко за закуска. „Как може една българска жена да не мисли за семейството си?“ – изсъска тя пред Петър.

Вечерта след този скандал седнахме с Петър на плажа. Вълните тихо шепнеха, а аз гледах към хоризонта със свито сърце.

– Не мога повече така – прошепнах. – Чувствам се като чужда в собствения си живот.

Петър въздъхна тежко:

– Знам… Но тя е майка ми. Не мога да я оставя сама.

– А мен можеш ли да оставиш сама? – попитах тихо.

Той замълча. В този миг разбрах колко самотна съм всъщност.

На следващия ден реших да поговоря с Мария. Седнахме на терасата, слънцето вече залязваше.

– Мария, искам да поговорим…

Тя ме изгледа подозрително:

– Какво има?

– Знам, че ви е трудно… Но и на мен ми е трудно. Искам тази почивка да бъде хубава за всички ни. Моля ви…

Тя се засмя сухо:

– Мислиш ли, че можеш да ме научиш какво е семейство? Аз съм преживяла много повече от теб!

В този момент осъзнах, че никога няма да бъда достатъчно добра в нейните очи. Вечерта казах на Петър:

– Или ще поставиш граница между нас и майка ти, или ще загубиш мен.

Той ме погледна дълго и тъжно. На следващия ден си тръгнах сама от Созопол. Влакът към София беше пълен с хора, но аз никога не съм се чувствала по-самотна.

Мина година оттогава. Петър и Мария все още живеят заедно. Аз започнах нов живот – сама, но свободна от чуждите очаквания.

Понякога се питам: Дали направих правилния избор? Дали любовта трябва винаги да означава жертва? Какво бихте направили вие? Споделете вашата история.