Капанът на любовта: Как изгубих свободата си, помагайки на сина и снаха си

— Мамо, ако не ни помогнеш сега, ще загубим апартамента! — гласът на Даниел трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях сама в малката кухня на панелката в Люлин. Чашата ми с чай изстиваше, а мислите ми се блъскаха една в друга.

Даниел винаги е бил моят свят. След като баща му ни напусна, когато беше на шест, аз се превърнах в майка и баща едновременно. Работех на две места — денем в детската градина, вечер чистех офиси. Всичко беше за него: нови обувки за първия учебен ден, уроци по английски, лагери на морето. Когато завърши университета, плаках от радост. Мечтаех един ден да си почина, да отида на екскурзия до Пловдив или дори до Гърция с приятелките от квартала.

Но животът рядко пита какво искаш.

— Мамо, моля те… — Даниел почти шепнеше. — С банката не можем да се разберем. Ако не внесем парите до края на месеца, ще ни изгонят. А Мария е бременна…

Мария — снаха ми. Млада, хубава жена, но винаги някак студена към мен. Откакто се ожениха, сякаш между нас имаше невидима стена. Опитвах се да я спечеля — носех им домашна баница, гледах им кучето, когато заминаваха. Но тя рядко ми благодареше.

— Колко ви трябват? — попитах тихо.

— Двадесет хиляди лева… — гласът му беше едва доловим.

Тези пари бяха всичко, което имах — спестяванията ми от години труд, малката сума от продажбата на старата кола и пенсията ми за няколко месеца напред. Бях ги отделила за ремонт на банята и може би за малка почивка.

— Ще видя какво мога да направя — казах и затворих.

През нощта не мигнах. В главата ми се въртяха въпроси: Ако не помогна, ще ме намразят ли? Ако дам всичко, ще остана ли без нищо? На сутринта отидох до банката и изтеглих парите. Дадох им ги без договор, без свидетели — нали сме семейство.

Първите месеци след това бяха като сън. Мария роди малкия Виктор и аз станах баба. Помагах им с всичко — готвех, чистех, разхождах бебето. Но скоро забелязах промяна. Мария започна да ме избягва, а Даниел все по-рядко ми звънеше. Когато попитах кога ще ми върнат парите, Мария ми каза:

— Милена, ние сме младо семейство, имаме нужда от време. Не можеш ли да почакаш?

— Но аз съм пенсионерка… — опитах се да обясня.

— Всеки има трудности — отвърна тя сухо.

С времето започнах да усещам как ставам излишна в собствения си живот. Приятелките ми ходеха на екскурзии, а аз броях стотинките за сметките. Веднъж дори трябваше да взема заем от съседката, за да си купя лекарства.

Една вечер седях сама пред телевизора и гледах снимки от младостта си. Спомних си как мечтаех за малка къща на село, за градина с рози и спокойствие. А сега? Бях пленница в капана на собствената си доброта.

Опитах се да поговоря с Даниел:

— Сине, разбирам ви, но аз също имам нужди. Моля те, върнете ми поне част от парите.

Той въздъхна:

— Мамо, не е моментът… Мария е уморена, Виктор е болен… Ще видим другия месец.

Минаха месеци. После години. Парите така и не се върнаха. Снахата ми започна да ме обвинява, че се меся в живота им. Веднъж дори каза:

— Ако толкова ти тежи помощта ти, по-добре не идвай повече!

Тогава разбрах — бях изгубила не само парите си, но и уважението им.

Сега седя сама в апартамента си и се чудя: заслужаваше ли си? Къде сбърках? Дали любовта към децата трябва да има граници?

А вие как мислите? Трябва ли родителят винаги да жертва себе си за децата си?