Късните вечери на мъжа ми и уикендите без мен: Историята на една пренебрегната съпруга

„Пак ли ще се прибираш толкова късно, Георги?“ – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Часовникът показваше 23:47. Дъщеря ни, Мария, отдавна спеше, а аз за пореден път се чудех дали да му звънна или да изчакам още малко.

„Работа е, Ели. Не започвай пак.“ – отговори той сухо, без да ме погледне, докато събуваше обувките си в антрето. Миришеше на чужд парфюм – не на моя. Сърцето ми се сви, но си казах, че си въобразявам. Винаги съм била такава – търпелива, разбираща, вярваща в доброто у хората. Особено у него.

Георги беше моят свят. Запознахме се на студентска бригада в Пловдив – той беше най-остроумният в групата, а аз – момичето с големите мечти и още по-голямата усмивка. Заедно построихме дом, отгледахме дете, преживяхме трудности и радости. Но нещо се промени. Първо бяха късните вечери в офиса, после „служебните“ уикенди извън града. В началото му вярвах – кой съпруг не работи здраво за семейството си? Но после започнах да усещам празнотата между нас.

Една вечер, докато простирах прането на балкона, чух как Георги говори по телефона. Гласът му беше тих, почти шепнещ:

– Не мога тази вечер… Да, тя е тук… Ще ти пиша.

Сърцето ми заби лудо. Не исках да вярвам на ушите си. Влязох вътре и се престорих, че нищо не съм чула. През нощта не мигнах. Въртях се в леглото до него и се чудех – кога станахме двама непознати?

Започнах да го наблюдавам по-внимателно. Забелязах как се усмихва на телефона си, как крие екрана от мен, как избягва погледа ми, когато го питам за плановете му през уикенда. Мария също усещаше напрежението:

– Мамо, защо татко все е уморен? Не иска ли вече да ходим заедно на разходка?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на детето си, че баща й вече не е същият? Че майка й се чувства невидима?

Една събота Георги каза, че заминава за „фирмен тиймбилдинг“ в Банско. Останах сама вкъщи с Мария. Опитах се да запълня времето с домакинска работа, но мислите ми не ми даваха мира. Реших да подредя гардероба му – нещо, което винаги ме успокояваше. Там намерих бележка – малко листче с женски почерк: „Благодаря ти за прекрасната вечер! Обичам те.“

Светът ми се срина. Седнах на пода и заплаках като дете. Всичко си дойде на мястото – късните вечери, студенината, лъжите. Бях пренебрегвала знаците твърде дълго.

Когато Георги се върна, го посрещнах в кухнята:

– Има ли нещо, което трябва да знам? – попитах тихо.

Той замръзна. Погледна ме за първи път от месеци право в очите.

– Ели… Не исках да те нараня…

– Но го направи.

Мълчахме дълго. После той призна всичко – че има връзка с колежка от офиса, че се чувства „задушен“ у дома, че не знае какво иска.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази история? – попитах през сълзи.

– Не знам… Просто всичко се промени.

Тогава разбрах – понякога любовта не стига. Понякога хората просто спират да се виждат един друг.

След онази вечер Георги остана още няколко седмици у дома – уж заради Мария, уж заради мен. Но всичко беше различно. Всяка негова дума ме болеше като нож. Всяка негова усмивка към телефона беше като шамар.

Накрая му казах:

– Не мога повече така. Или оставаш тук истински, или си тръгваш.

Той избра второто.

Останах сама с Мария в нашия апартамент в Люлин. Първите дни бяха ад – не можех да ям, не можех да спя. Всички съседи шушукаха зад гърба ми: „Виж я Ели – мъжът й я остави за по-млада.“ Майка ми плачеше по телефона: „Как можа да го изпуснеш?“ Сестра ми ме обвиняваше: „Трябваше да си по-строга с него!“

А аз просто исках някой да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред.

С времето започнах да намирам сили в себе си. Записах курс по рисуване – винаги съм обичала изкуството, но никога нямах време за него. Започнах да излизам с приятелки – истински приятелки, които не ме съдят и не ме питат „Какво ще правиш сега?“ Започнах да говоря повече с Мария – тя е моето слънце.

Но нощем все още се будя и се питам: Какво направих грешно? Кога спряхме да бъдем семейство? Има ли живот след предателството?

Понякога си мисля: Дали някога ще мога пак да обичам? Или ще остана завинаги онази жена на 53, която всички съжаляват?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да започне отначало след такава болка?