Късното щастие и горчивата истина: Историята на една майка, която се бори със собствения си син

– Мамо, искам новия телефон! – гласът на Даниел пронизваше тишината в кухнята като нож. Беше осем вечерта, а аз още не бях седнала да вечерям. Стоях до мивката, с ръце потънали в сапунена вода, и се опитвах да не избухна.

– Дани, имаш телефон. На 12 си, не ти трябва по-нов – отговорих тихо, но вътрешно вече кипях. Знаех, че спорът ще продължи. Знаех, че пак ще се почувствам виновна.

– Всички в класа имат! Само аз съм с този стар модел! – тропна с крак и ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като най-лошата майка на света.

Погледнах го – висок, слаб, с тъмни очи като моите. Родих го на 38. След години опити, инжекции, болници и сълзи. Когато най-накрая го прегърнах в родилното, обещах си да му дам всичко. Всичко. Но никой не ми каза, че това „всичко“ може да се превърне в отрова.

Мъжът ми, Георги, влезе в кухнята и хвърли уморен поглед към нас.

– Какво пак става? – попита той, сякаш вече знаеше отговора.

– Иска нов телефон – казах аз и се опитах да не звуча обвинително.

– Дани, майка ти е права. Трябва да се научиш да цениш това, което имаш – каза Георги строго.

Даниел обърна очи и излезе трясвайки вратата. Останахме сами. Георги въздъхна тежко.

– Трябва да сме по-строги с него, Мария. Разглезихме го – каза той тихо.

– Знам… – прошепнах аз и усетих как сълзите парят зад клепачите ми.

Вечерта мина в мълчание. Легнах си рано, но не можех да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях какво беше преди – как плаках всяка нощ, когато тестът беше отрицателен; как се молех на Бог за чудо; как обещавах, че ако имам дете, ще бъда най-добрата майка на света.

Но никой не ти казва какво е да си майка на 38. Никой не ти казва колко е трудно да устоиш на малките молби, когато знаеш колко си чакал това дете. Никой не ти казва как вината те изяжда отвътре всеки път, когато кажеш „не“.

На следващия ден Даниел не ми говори. Закусваше мълчаливо, а после излезе без да каже „чао“. Седнах на масата и гледах празната му чиния. Чувствах се като провал.

Следобедът дойде с нова буря. Даниел се прибра с двама приятели – Виктор и Стефан. Смяха се шумно и хвърляха раниците си по пода.

– Мамо, ще играем на компютъра! – извика Даниел от стаята си.

– Само един час! – отвърнах автоматично.

– Да бе! – чу се Виктор и всички избухнаха в смях.

Седнах на дивана и слушах как се карат за игрите. След малко Георги се прибра и ги чу.

– Даниел! Изключи компютъра! Време е за домашни! – извика той от коридора.

– Още малко! – отвърна Даниел раздразнено.

Георги влезе при тях и след минута чух трясък на врата. Даниел излезе разярен:

– Вие сте ужасни родители! Всички други могат да правят каквото искат! Само аз не!

Погледнах Георги. Очите му бяха уморени и тъжни.

– Мария, така не може повече… – прошепна той.

Тази вечер седнахме двамата на масата след като Даниел заспа. Говорихме дълго. За вината ми. За страха ми да не го разочаровам. За това как съм го превърнала в център на вселената си и съм забравила себе си… и него.

– Мария, ако продължим така, ще го загубим – каза Георги тихо.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Не знам как… Не знам дали мога да бъда строга… Толкова го чакахме…

– Знам… Но трябва да го научим да бъде човек. Не просто нашето дете – каза той и хвана ръката ми.

На следващия ден решихме да поговорим с Даниел открито. Седнахме тримата на масата. Той беше намусен.

– Даниел, обичаме те повече от всичко – започнах аз с треперещ глас. – Но не можем да ти даваме всичко, което поискаш. Това не е любов. Това е грешка.

Той ме погледна учудено.

– Но защо? Всички други…

– Не всички други са чакали дете толкова години като нас – прекъснах го аз. – Но това не означава, че трябва да ти позволяваме всичко.

Георги кимна сериозно:

– Искаме да пораснеш добър човек. Не разглезен човек.

Даниел замълча. За първи път видях колебание в очите му.

Това беше началото на трудния ни път към промяната. Започнахме малко по малко да поставяме граници. Понякога плачеше, понякога ни мразеше. Но после започна да ни уважава повече. Започна да помага вкъщи, да цени малките неща.

Понякога още се питам дали не сбърках някъде по пътя. Дали можех да бъда по-добра майка? Или просто любовта ми беше твърде голяма?

Кажете ми, има ли начин да не разглезиш дете, когато цял живот си чакал чудото му? Или всяка майка е обречена да греши по свой начин?