Къщата, която ни раздели – Историята на Мария от Пловдив
– Как можа да го направиш, Петре? – гласът ми трепереше, докато държах банковото извлечение в ръцете си. Беше късна вечер, а в апартамента ни в Кичука цареше гробна тишина. Дъщеря ни Ива вече спеше, а аз стоях в кухнята, заслушана в тиктакането на часовника и собственото си учестено дишане.
Петър не ме погледна. Стоеше облегнат на стената, с ръце в джобовете, сякаш се опитваше да се скрие от мен и от вината си.
– Нямах избор, Мария. Майка ми нямаше къде да отиде. Ти знаеш какво е положението ѝ…
– А нашето положение? – прекъснах го аз. – Това бяха всичките ни спестявания! Мислехме да купим по-голям апартамент, да осигурим по-добро бъдеще на Ива. А ти… ти просто ги даде за къща в село за майка си!
Сълзите напираха в очите ми, но отказвах да ги пусна. Не и пред него. Не и тази вечер.
– Тя е сама, Мария. Баща ми почина миналата година… – Петър се опита да оправдае решението си, но думите му увиснаха във въздуха.
– А аз? Аз не съм ли сама сега? – прошепнах.
Това беше началото на края. В следващите дни между нас се издигна стена от мълчание и недоизказани думи. Петър все по-често заминаваше при майка си в селото край Асеновград. Аз оставах сама с Ива, която усещаше напрежението и започна да се буди нощем със сълзи.
Майка ми ме гледаше с тревога, когато ѝ разказах какво се е случило.
– Знаех си, че тая свекърва ти ще ви раздели… – поклати глава тя. – Но ти си силна, Марийче. Ще се справиш.
Силна? Чувствах се като сянка на себе си. Работех като учителка в детска градина и всяка сутрин слагах усмивка пред децата, а вечер се прибирах в празния апартамент и се питах къде сбърках.
Една вечер Петър не се прибра. На сутринта получих съобщение: „Оставам при майка ми за известно време. Трябва ми време да помисля.“
Светът ми се срина. Седях на пода в хола, прегърнала Ива, която не разбираше защо татко не е вкъщи. Сълзите най-накрая потекоха – горещи, безсилни, отчаяни.
Минаха седмици. Петър идваше рядко, носеше пари за Ива и избягваше погледа ми. Майка му не пропускаше да ми напомни по телефона колко съм неблагодарна и как „истинската жена трябва да подкрепя мъжа си“.
Една вечер Ива ме попита:
– Мамо, татко вече не ни обича ли?
Сърцето ми се разкъса на две. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
– Обича те, слънце мое. Просто понякога възрастните правят грешки.
Започнах да търся изход. Говорих с адвокатка – приятелка от университета. Тя ме посъветва да мисля първо за себе си и за Ива.
– Ако не можеш да му простиш, Мария, не се насилвай. Животът е твой – каза тя.
Взех решение. Подадох молба за развод. Петър беше шокиран, когато му казах.
– Наистина ли ще го направиш? След всичко?
– След всичко – отвърнах твърдо. – Не мога да живея с човек, който поставя майка си пред собственото си семейство.
Разводът мина тежко. Свекървата ми разказваше наляво-надясно как съм „разбила семейството“, а съседките шушукаха зад гърба ми. Но аз вече бях решила – ще започна отначало.
Преместихме се с Ива в малък двустаен апартамент под наем до Гребната база. Започнах допълнителна работа като частен учител по български език. Вечерите прекарвахме двете – готвехме заедно, гледахме стари български филми и мечтаехме за бъдещето.
Понякога нощем лежах будна и се питах дали постъпих правилно. Дали трябваше да простя? Дали някога ще мога пак да вярвам на някого?
Един ден Ива донесе вкъщи рисунка – нарисувала беше къща с голямо слънце над нея и двете ни пред входната врата.
– Това е нашият дом, мамо! – каза тя гордо.
Погледнах я и разбрах: домът не са тухлите и покривът, а хората вътре – тези, които са готови да се борят един за друг.
Сега знам, че животът може да започне отначало дори след най-голямото предателство. Но понякога се чудя: колко семейства още ще бъдат разделени от чужди решения? Колко жени ще намерят сили да продължат напред? Какво бихте направили вие на мое място?