Когато болестта на дъщеря ми разкри истината: Изповедта на един баща, който трябваше да започне отначало

– Тате, боли ме коремчето… – гласът на Мария беше слаб, почти шепот. Притиснах я към себе си, усещайки как трепери. Беше три през нощта, а аз стоях до леглото ѝ, стиснал телефона в ръка, готов да звъня на Бърза помощ. Елена не беше вкъщи. Отново. Последните седмици все по-често излизаше „по работа“, а аз оставах сам с Мария и страховете си.

– Ще мине, слънчице, тук съм – опитах се да звуча спокоен, но вътрешно умирах от тревога. Вече трети ден Мария имаше температура и болки. Личната лекарка каза, че е вирус, но нещо в мен крещеше, че е по-сериозно.

На сутринта Елена не се прибра. Звънях ѝ десетки пъти – телефонът ѝ беше изключен. Отидохме в болницата. Доктор Георгиева ни прие веднага. След прегледа лицето ѝ помръкна.

– Трябва да направим изследвания. Не ми харесва това…

Часове по-късно стоях в коридора пред отделението по детска онкология. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо животно. Мария беше вътре, а аз… Аз бях сам. За първи път в живота си се почувствах напълно безпомощен.

Дните се сляха в едно. Диагнозата беше левкемия. Не разбирах нищо от медицината, но знаех едно – трябваше да съм силен заради Мария. А Елена… тя така и не се появи. Писах ѝ съобщения, молех я да се върне. Мълчание.

Една вечер, докато държах ръката на Мария и ѝ четях приказка, телефонът ми иззвъня. Непознат номер.

– Димитър? – женски глас, студен и чужд.
– Да?
– Аз съм адвокатката на Елена. Подготвяме документи за развод.

Светът ми се срина окончателно. Не можех да повярвам – жената, с която бях споделил живота си, майката на детето ми… Просто си тръгна. Без обяснение, без сбогом.

В следващите седмици се превърнах в сянка на себе си. Ходех на работа само за да не загубя апартамента, после тичах в болницата при Мария. Родителите ми живееха в малко село до Карлово и не можеха да помагат често. Приятелите ми… повечето изчезнаха. Остана само Иван – колега от университета, който понякога носеше храна и ме караше да изляза за пет минути на въздух.

Една вечер, докато седях до леглото на Мария и гледах как спи, се разплаках. За първи път от години плаках като дете – без срам, без задръжки. Чувствах се провален – като съпруг, като баща, като човек.

– Тате… – Мария отвори очи и ме погледна сериозно. – Не плачи. Аз ще оздравея.

Тези думи ме удариха като шамар. Детето ми беше по-силно от мен.

Започнах да се боря – истински. Четях всичко за болестта ѝ, говорих с лекари, търсих най-добрите специалисти в София и Варна. Организирах благотворителна кампания във Facebook – хората даряваха пари, храна, играчки… За първи път усетих какво значи общност.

Елена така и не се появи. Разбрах от адвокатката ѝ, че живее с друг мъж в София и не желае контакт с нас. Болеше ме ужасно – не само заради себе си, а заради Мария. Как можеш да изоставиш детето си?

Минаха месеци. Мария премина през тежки терапии – косата ѝ окапа, кожата ѝ стана бледа като платно. Но тя не спираше да се усмихва.

– Когато оздравея, ще отидем на море ли? – питаше ме всяка вечер.
– Обещавам ти – казвах ѝ аз и стисках зъби да не заплача отново.

Една сутрин доктор Георгиева ме извика в кабинета си.
– Има подобрение – каза тя с усмивка. – Мария е борец.

Паднах на колене и благодарих на Бог, на лекарите, на всички хора, които ни помогнаха.

Сега живеем двамата с Мария в малък апартамент под тепетата. Не е лесно – понякога нощем още плача от страх дали болестта няма да се върне или дали ще имам сили да бъда достатъчен родител за нея.

Но всяка сутрин тя ме прегръща и казва:
– Тате, ти си моят герой!

Понякога се чудя: Какво е по-страшно – болестта или предателството? И дали някога ще мога да простя на Елена? А вие бихте ли простили?