Когато дъщеря ми Николина поиска помощ, а аз не знам дали мога да ѝ я дам

– Мамо, не знам какво да правя! – гласът на Николина трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии. Никога не съм чувала дъщеря си толкова объркана и уплашена.

– Какво се е случило, Ники? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа тревогата си.

– Бременна съм. – Думите ѝ паднаха като камък в тишината между нас. – Не знам какво да правя. Не исках това. Никога не съм искала деца, знаеш го.

Замръзнах. Винаги съм вярвала, че майчинството е най-естественото нещо на света. Аз самата съм отгледала Николина сама, след като баща ѝ ни напусна, когато тя беше на пет. Вярвах, че един ден и тя ще поиска да стане майка, но тя винаги категорично отхвърляше тази мисъл.

– Мамо, моля те, ела при мен. Не мога да говоря с никого друг. – Гласът ѝ беше едва доловим.

Оставих всичко и хукнах към метрото. Докато влакът тракаше по релсите към Младост, мислите ми се блъскаха една в друга: „Ще се справи ли? Ще мога ли да ѝ помогна? Ами ако не иска детето? А ако го задържи – ще бъде ли щастлива?“

Когато влязох в апартамента ѝ, я намерих седнала на пода до прозореца, с колене до брадичката и очи, пълни със сълзи.

– Ела тук – прошепнах и я прегърнах силно.

– Не мога да бъда майка, мамо. Не съм като теб. Не искам да жертвам живота си за някого друг. Имам работа, мечти… – думите ѝ се разпиляваха между хлиповете.

– Никой не те кара да жертваш нищо – казах тихо. – Но понякога животът ни поставя пред избори, които не сме искали.

– Ти ще ми помогнеш ли? Ако реша да го задържа… ще бъдеш ли до мен? – погледна ме с онзи детски поглед, който не бях виждала от години.

– Ще бъда до теб, каквото и да решиш – отвърнах, макар че вътре в мен бушуваше буря. Спомних си колко сама се чувствах навремето. Колко пъти съм плакала нощем от страх и умора. Дали щях да издържа пак?

Следващите дни бяха кошмарни. Николина се затвори вкъщи, отказваше да говори с приятеля си Петър. Той идваше няколко пъти, звънеше на вратата, но тя не му отвори.

– Не мога да му кажа! Той ще ме накара да задържа детето… а аз не знам дали искам! – крещеше тя една вечер.

– Трябва да говориш с него. Това е и негово дете – настоявах аз.

– Ти не разбираш! – изкрещя тя и тресна вратата на спалнята.

В този момент се почувствах безсилна. За първи път осъзнах колко малко контрол имам над живота на детето си. И колко много боли да гледаш как страда.

На следващия ден Петър ме потърси пред блока.

– Госпожо Маринова… Моля ви, кажете ми какво става с Николина. Тя не ми говори… Аз я обичам. Искам това дете! – очите му бяха пълни с отчаяние.

– Петре… тя има нужда от време. Страхува се – казах меко.

– Аз също се страхувам! Но ще бъда до нея… ако ме допусне.

Върнах се вкъщи с тежест в гърдите. Спомних си собствената си младост – как всички ме сочеха с пръст като самотна майка; как майка ми ме обвиняваше: „Ти сама си го избра!“. А аз просто нямах избор.

Николина започна да се затваря все повече в себе си. Една вечер я намерих седнала пред лаптопа, четейки форуми за аборти и майчинство.

– Мамо… ако го махна… ще ме намразиш ли? – попита тихо.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Никога няма да те намразя. Ти си моето дете. Но трябва да си сигурна в избора си. Това решение ще остане с теб цял живот.

Тя кимна и се сгуши в мен като малко момиченце.

Дните минаваха в напрежение и мълчание. Един следобед Николина ме погледна сериозно:

– Реших да го задържа… но само ако ти ми помогнеш. Не мога сама.

Погледнах я дълго. В мен се бореха страхът от бъдещето и майчинската обич. Знаех колко тежък е този път. Но знаех и че ако я оставя сама, ще я загубя завинаги.

– Ще бъда до теб – казах твърдо. – Но трябва да говориш с Петър. Това дете има нужда от баща си.

Тя кимна и за първи път от седмици видях надежда в очите ѝ.

Месец по-късно тримата седяхме на масата в кухнята ми – аз, Николина и Петър. Говорехме за бъдещето, за страховете си, за това как ще се справим заедно. Беше трудно, имаше сълзи и обвинения, но имаше и прошка.

Сега стоя пред прозореца и гледам как Николина гали корема си с несигурна усмивка. Знам, че ни чака тежък път. Но знам и че любовта ни ще ни държи заедно.

Понякога се питам: Кога една майка трябва да спре да помага на детето си? И има ли изобщо такъв момент? Как бихте постъпили вие?