Когато дъщеря ми се разболя, светът ми се срина: Историята на един баща от Пловдив

– Тате, боли ме коремчето… – гласът на Мария беше едва доловим, докато се свиваше на дивана в хола. Беше неделя сутрин, а аз тъкмо сипвах кафе и се опитвах да събудя жена си Даниела. В този момент не подозирах, че този ден ще промени живота ми завинаги.

– Спокойно, мъниче, сигурно си яла нещо тежко – опитах се да я успокоя, но тревогата вече се беше загнездила в гърдите ми. Мария никога не се оплакваше напразно. Погалих я по косата и ѝ обещах, че ще ѝ направя чай. Даниела не излезе от спалнята цял ден. Когато вечерта я потърсих, леглото беше празно, а на възглавницата ѝ имаше бележка: „Не ме търси. Не мога повече.“

В първия миг не повярвах. Мислех, че е някаква шега или че ще се върне след час-два. Но тя не се върна. Не отговори на обажданията ми, нито на съобщенията. Останах сам с болното си дете и с хиляди въпроси.

Следващите дни бяха мъгла. Мария вдигна температура и започна да повръща. Обикаляхме болници в Пловдив – „Св. Георги“, частни клиники, дори ходихме при една баба в Куклен, защото съседката настояваше. Диагнозата дойде като гръм: остра левкемия.

Светът ми се срина. Седях до леглото ѝ в онкологията и гледах как косата ѝ пада на кичури по възглавницата. Тя ме гледаше с огромните си кафяви очи и питаше: – Тате, ще умра ли?

Как да отговориш на такъв въпрос? Как да кажеш на детето си, че не знаеш дали ще види следващата Коледа? Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще направя всичко по силите си.

Даниела така и не се появи. Родителите ѝ не знаеха къде е. Моята майка идваше да помага, но беше възрастна и трудно понасяше болничната атмосфера. Колегите ми от завода първо ме подкрепяха, после започнаха да избягват погледа ми – никой не знае какво да каже на човек, чийто живот се разпада пред очите му.

Една вечер, докато държах ръката на Мария по време на химиотерапията, лекарят ме извика настрани.

– Господин Георгиев, трябва да поговорим сериозно… Има нещо странно в резултатите от тестовете…

Сърцето ми заби лудо. Лекарят продължи:

– Кръвната група на Мария не съвпада с вашата и тази на съпругата ви… Не е възможно да сте биологичният ѝ баща.

Почувствах се като ударен с чук по главата. Всичко в мен се разбунтува – гняв, болка, срам. Как е възможно? Даниела? Мария? Целият ми живот ли беше лъжа?

Върнах се при Мария и я гледах как спи – толкова крехка, толкова моя… или може би не? В този момент разбрах: няма значение чия е по кръв. Тя е моето дете. Аз съм нейният баща.

Дните минаваха в битка – с болестта, със системата, със себе си. Социалните работници започнаха да задават въпроси: „Имате ли роднини? Може ли майката да помогне?“ Не можех да им кажа истината – че майката е изчезнала и може би никога няма да се върне.

Една вечер Мария ме попита:

– Тате, защо мама не идва?

Замълчах дълго. После казах:

– Понякога хората се страхуват и бягат. Но аз съм тук и винаги ще бъда до теб.

Тя кимна и ме хвана за ръката.

Минаха месеци. Мария премина през ада на лечението – операции, химиотерапии, безсънни нощи. Аз работех нощем като охрана в склад, за да плащам лекарствата. Приятелите ми се отдръпнаха един по един – кой иска да гледа чуждото страдание отблизо?

Един ден получих писмо от Даниела. Беше кратко: „Прости ми. Не можех повече да живея с лъжата.“ Не каза нищо за Мария. Не каза нищо за себе си.

Отидох при гроба на баща ми и плаках като дете. Защо животът е толкова жесток? Защо хората предават най-близките си?

Мария оцеля. След две години борба лекарите казаха „ремисия“. Косата ѝ порасна отново, усмивката ѝ се върна. Аз остарях с десет години за две лета.

Сега сме само двамата – аз и тя. Понякога вечер сядаме на терасата и гледаме светлините на Пловдив.

– Тате, ти си най-добрият татко на света – казва тя и ме прегръща.

Понякога се питам: Ако знаех истината от самото начало, щях ли да обичам Мария по-малко? Може ли една лъжа да унищожи любовта между баща и дете? Или истинската връзка е тази, която изграждаме всеки ден – с грижа, болка и прошка?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли любовта към едно дете да бъде по-силна от кръвта?